Извръщам поглед.
— Не знам.
Изведнъж тя се приближава към мен и ликвидира разстоянието помежду ни. Поема лакътя ми в ръката си. Допирът на кожата й до моята ме разтърсва.
— Толкова ли е трудно да ме харесаш? — пита тя шепнешком, търси погледа ми. — Наистина ли е толкова трудно?
Не отговарям.
— Не можеш ли поне да се престориш тогава, да сложиш маска? — Нещо в думите й или в начина, по който ги изрече, ме кара да се вгледам в очите й за дълго, както бях гледал само баща си. — Наистина ме караш да се разкъсвам вътрешно.
— Не е заради теб…
— Престори се — прошепва, — че наистина ме харесваш. Че харесваш устните ми, нежната ми кожа, дъха ми, цвета на очите ми. Престори се дори, че можеш да видиш отвъд всичко това, под повърхността, че познаваш истински скритото от погледа. И че все пак си привлечен от мен, дори още по-силно. Представи си, че наоколо няма нищо, освен мен, застанала насреща ти, че на света не съществува никой друг. Нито останалите ловци, нито служителите, нито хепърите. Нито дори луната, звездите и планините. Че копнееш за мен отдавна и сега съм тук, пред теб. Представи си го само за тази вечер. — Протяга ръката си към гърба ми и ме притегля към себе си. Делят ни само няколко сантиметра. Духа вятър; косата пада в очите ми.
Тя вдига ръка, отмества надвисналите кичури встрани, прокарва бавно пръсти по главата ми отстрани, над ухото и надолу по врата ми.
Години наред се опитвам да вселя студенина в сърцето си, да притъпявам чувствата си към нея, това е първото интимно и истинско докосване, което съм усетил през годините, изживени в уединение и самота. Нещо у мен се преобръща. Разтърсва ме мощно чувство, изригва неудържимо, след като тъй дълго е държано приспано. Погледът й не се отделя от моя, почти осезаем е, също като допира на ръката й върху лакътя ми, но още по-дълбок, по-изучаващ. Изпитвам копнеж, буря от емоции, за които мислех, че отдавна са мъртви у мен.
— Хайде — моли ме тя. — Ще ме заведеш ли?
Сам се изненадвам от кимването си. Тя се разтреперва от удоволствие, стисва лакътя ми още по-силно, а издълженият й бицепс се свива и отпуска, свива и отпуска. Аз също поемам лакътя й в ръка, диктува го етикетът при приемане на покана. Тя отмята глава назад, леко притваря очи, миглите й пърхат, устните се разтварят. Но в този момент горната й устна се повдига и тя изръмжава сподавено, а кучешките й зъби се показват — влажни, бели и остри като бръснач. Зъби, които могат за секунди да се впият в гърдите ми, да минат през ребрата ми и да изтръгнат още биещото ми сърце.
Как допуснах да забравя, защо се предадох в момент на слабост? Длъжен съм винаги да помня, че красотата й е примесена с отрова, че зад устните й се крият два реда ножове, че сърцето й е обградено от остри като бръснач ребра. Тя е невъобразима за мен, недостъпна, недостижима.
Впивам силно ръка в лакътя й от гняв и от отвращение, пръстите ми потъват в безкръвната й плът. Тя обаче тълкува погрешно силната ми емоция и вдига лице към нощното небе, още по-разтреперана и пламенна. Осъзнавам как отстрани, от другата страна на маската, отвращението лесно може да бъде сбъркано с копнеж.
Сутринта наближава и аз изпращам Ашли Джун до стаята й. Уговаряме се да се видим, когато се стъмни — тя иска да дойде и да се преоблече в библиотеката, за да тръгнем заедно за галавечерята, ръка за ръка.
— Ще бъде невероятно — възкликва тя, когато си тръгвам.
Отправям се обратно към библиотеката. След няколко минути щорите се спускат. Изчаквам малко за по-сигурно и излизам навън. Отново съм жаден и трябва да се измия. Излизам под светлото небе и хвърлям поглед към главната сграда, за да се уверя, че щорите са спуснати. Тръгвам към купола за втори път. Този път нося три празни пластмасови шишета, вързани с къса връв и закачени на рамото ми. Шишетата се удрят едно в друго, като издават глух шум като от барабан. Куполът още не се е прибрал; повтарям си: сега и соча към него. Сега. Там си е. Сега. Отново не се подчинява на командата ми, стъклените стени не помръдват.
Щом изминавам половината път, усещам бръмчене и вибрации в земята, в началото едва доловими, а после съвсем непогрешими. Стените на купола започват да се прибират, кръглият отвор отгоре нараства с потъването на стъклената обвивка в земята. Изгревът проблясва в движещото се стъкло, завихря се на пъстри ивици. После отблясъците изчезват, бръмченето замлъква. Купола го няма.
Заставам на около стотина метра от езерото и чакам. По-добре да не рискувам: въпреки че вече знаят за мен, не е изключено да се втурнат от кирпичените си колиби (поне, момичето хепър), за да ме промушат. Така е с хепърите: могат да се окажат много непредвидими, като подивели животни от зоологическа градина. Вратата на една от колибите се отваря със замах. Млад хепър — приблизително на моята възраст — с препъване излиза навън, рошав, с кльощави сковани крака, отправя се към езерото. Не ме забелязва; присвива очи срещу сутрешната светлина.