Чак след като наплисква лицето си и пийва малко вода от събраните си длани, вдига поглед към мен. Инстинктивно отпуска ръце и водата мокри краката му. Хуква бързо към колибата, но спира, сякаш се е овладял. Поглежда назад. Вижда ме да стоя все така, изобщо не съм помръднал.
Вдигам ръце с открити длани, като се опитвам да изразя: не съм заплаха.
Обръща се и побягва.
— Чакай! Спри!
Спира. Поглежда през рамо с разширени очи и ужасено лице. Но се забелязва и любопитство. Точно както при момичето хепър, чувствата бликат от изражението му без никакви задръжки, прилича на животно от зоопарка, което безсрамно си чеше задните части пред ироничните погледи на посетителите. Толкова противоречиви, те се изливат от него като водопад. Гледа ме ококорено.
— Сиси! — виква и аз отстъпвам няколко крачки. Стъписан. Съществото говори. — Сиси! — виква по-силно. Усещам ясно интонацията му, дори и в тази кратка дума.
— Не, аз… — започвам да пелтеча. Сиси? Защо ме нарича „сиси“?
— Сиси! — извиква още по-настоятелно, но в тона му няма присмех. Неутрален е, ала се усеща някакво напрежение, сякаш вика за помощ.
— Не разбирам — казвам аз, защото е така, не разбирам. — Искам само вода. — Посочвам към езерото. — Вода.
— Сиси! — провиква се онзи отново и вратата на една колиба се отваря. Показва се момичето хепър, поразрошена, по лицето й се чете тревога и следи от недоспиване. Оглежда се, за да се запознае с положението. Очите й се спират за кратко върху мен, после поглежда зад гърба ми и отново към мен.
— Спокойно, Дейвид — казва тя на първия хепър. — Помниш ли какво ти казах вчера? Той няма да ни нарани. Като нас е.
Като ударен от гръм съм. Тези хепъри говорят. Те са интелигентни същества, а не диваци.
Момичето хепър тръгва към мен с широки уверени крачки. През това време се отварят още врати и след момичето хепър излизат други хепъри. Тя спира пред езерото.
— Всичко наред ли е? — пита втренчена в мен.
В ответ мога единствено да се взирам в нея.
— Всичко наред ли е? — пита отново и чак сега забелязвам дългата брадва в лявата й ръка.
— Да — отговарям.
Гледаме се известно време.
— За вода ли се върна? — пита.
— Да.
Останалите хепъри — всичките мъже — са се скупчили зад момичето и се взират в мен. Виждам как си шепнат нещо, а после кимат в съгласие.
— Вземи си — казва момичето хепър.
Жаждата ме тласка да я послушам. Коленича на ръба на езерото и загребвам вода с ръце, като не ги изпускам от поглед, особено момичето. Пълня шишетата и ги затварям. Колебая се.
— Пак ли ще се събличаш? — пита. От това останалите сякаш се отпускат; усмихват се и се споглеждат. — Ако е така, не забравяй да си вземеш бельото този път.
С годините съм се научил да не се изчервявам. Този път обаче не ми се удава да се сдържа. Топлина залива лицето ми на талази.
Хепърите забелязват това и стават по-тихи. После момичето се приближава, а другите я следват по петите. Застава близо до мен, на една ръка разстояние, достатъчно близо, че да видя луничките по носа й. Докосва лицето ми с ръка, притиска бузата ми; дори върховете на пръстите й са загрубели. Кимва към другите да се приближат. Бавно ме заобикалят. Не помръдвам. Протягат ръце към лицето ми, докосват бузата ми, врата ми, ръчкат ме и ме изучават. Не се противя.
Отстъпват отново. Момичето хепър пак е пред мен, но брадвата вече не е в ръката й. За пръв път виждам в изражението й нещо различно от страх или любопитство. Не знам какво е. Обаче малките пламъчета в очите й са нежни и топли като жарава в огнище.
— Името ми е Сиси. А твоето?
Гледам я безизразно.
— Какво е име? — питам.
— Не знаеш името си? — пита един хепър отзад. Той е най-млад от всички, може би десетгодишен, с вид на пакостник.
— Моето име е Бен. Как може да нямаш име?
— Той не каза, че не знае името си. Каза, че не знае какво е име — намесва се хепър, застанал встрани. Устата му е изкривена, сякаш по невнимание се е закачил на рибарска кукичка. По-висок е от другите, кльощав и застаряващ, по крайниците му няма нито мускул, нито тлъстинка.