Ниското момче хепър се обръща към мен.
— Как те наричаш хората?
— Да ме наричат? Зависи.
— Зависи?
— Зависи къде се намирам. Учителите ме наричат по един начин, треньорът по друг. Зависи.
Момичето хепър хваща най-близкия хепър за ръката и го води напред.
— Това е Джейкъб.
Премества се при следващия.
— До него е Дейвид, който първи те видя тази сутрин. Този, който стои сам, е Епафродит. Казваме му Епап.
Повтарям тези звуци наум: Дейвид, Джейкъб, Епап. Странни звуци, непознати. Дейвид и Джейкъб изглеждат малки, на около единайсет-дванайсет години. Епап е по-възрастен, на около седемнайсет.
— Имате предвид обозначение. Какво е моето обозначение?
— Не — казва момичето хепър и поклаща глава. — Как те наричат в семейството ти?
Понечвам да кажа, че нямам семейство, че никога не са ме наричали с някакво име… но спирам. В съзнанието ми изведнъж изплува блед и неясен спомен. Гласът на майка ми, която пее, отделни фрагменти: в началото само мелодия, не мога да определя думите. Но после изплуват, думите й се образуват, получават се отделни фрази, още са малко объркани, но…
Джийн.
— Името ми е Джийн — казвам, по-скоро като откритие за самия себе си, отколкото като представяне пред тях.
Те ме развеждат из селото. Направили са всичко по силите си. Малка зеленчукова градина отзад, овощни дръвчета, пръснати по терена. Има въжета с пране до нещо като игрище, по песъчливата земя са разхвърляни копия, ножове и кинжали. Изумен съм колко светли са отвътре колибите от кал. Покривите имат големи дупки като сито. Колко е странно, че между тях и небето няма преграда. В колибите нахлува хладен бриз.
— Проветрява се само през деня — казва момичето хепър, като забелязва възторга ми. — Когато куполът се затвори, въздухът остава неподвижен.
Колибите са почти без обзавеждане, по стените има картини и рисунки и етажерки със стари овехтели книги. Но това, което е сложено в центъра на всяка колиба, е най-изумително, почти безсрамно дръзко. Легло. Не просто одеяла, постлани на земята, а здрава дървена конструкция с крака и рамка. Не виждам спални стойки.
Отвън, зад периметъра на купола, има метална кабинка с размерите на малка карета. Отгоре примигва зелена светлинка.
— Какво е това? — питам и соча натам.
— Пъпната връв — отговаря Дейвид.
— Кое?
— Хайде, по-добре да отидем. И без това явно нещо е пристигнало.
— Какво? — питам в недоумение.
— Ела. Ще видиш.
Отстрани на Пъпната връв има вратичка с панта от долната страна, която се отваря. Джейкъб наднича и изважда голям пластмасов контейнер, какъвто вече съм виждал. Подушвам картофите и спагетите.
— Закуска — казва Дейвид.
Зелената лампичка спира да мига и става червена.
Навеждам се и любопитно надничам през отвора. Дълъг тесен тунел, не по-широк от главата ми, минава под земята и води към института. Това е другият край на тунела — явно него наричат „пъпната връв“, — който видях в кухнята.
— Така получаваме храна — пояснява Джейкъб. — Когато се нахраним, връщаме мръсните съдове обратно. От време на време ни пращат дрехи. Понякога получаваме почерпка за рождените дни. Торта, хартия и пастели, книги, занимателни игри.
— Защо е толкова отдалечено? — Показвам разстоянието с жест. — Извън купола е, нали? Когато куполът се затвори, Пъпната връв остава извън него, нали така?
Те кимат.
— Това е нарочно. Съмняваха се, че някой по-дребен може да се промъкне през тунела и да стигне до нас. Очевидно през нощта. Затова оставиха отвора на Пъпната връв извън заграждението на купола. Така дори и някой по-дребен да се провре, ще остане от външната страна.
— А никой не би предприел нещо подобно през деня — допълва Бен. — По очевидни причини.
— Напоследък започнаха да ни пращат учебници — отбелязва хепърът на име Дейвид. — Такива за самозащита и стратегии за битка. Не ни е ясно защо. А после в една нощ преди няколко месеца ни предоставиха копия и кинжали до самите стени на Купола, та да ги приберем на сутринта. Играем си с тях, макар че Сиси наистина я бива с летящите кинжали, но не ни е ясна причината да ги притежаваме. Искам да кажа, че наоколо няма дивеч, който да преследваме.