— А после вчера се сдобихме с тези метални кутии — намесва се развълнувано Бен. — Общо пет, по една за всеки от нас. Но според писмото с инструкциите не трябва да ги отваряме преди следващо нареждане. Така че Сиси не допуска дори да ги докоснем.
Поглеждам към Сиси.
— Не знам за какво служат. Ти знаеш ли?
Свеждам поглед.
— Нямам представа.
— Както и да е — продължава Бен за мой късмет. — Имаме всички тези оръжия. Упражняваме се с тях. Копия, брадви и кинжали. Сиси е най-добрата сред нас, но ни се свършиха мишените.
— Докато не се появи ти.
Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че това беше изречено от Епап.
— Всъщност защо изобщо си тук? — продължава.
Обръщам се. Изражението на лицето му безспорно показва враждебност и недоверие. Хепърите са като отворени книги. По лицата им личат ясно неподправени емоции.
— Дойде за вода — отвръща Сиси, преди да успея да отговоря. — Остави го на мира, ясно ли е?
Хепърът Епап се движи в кръг около нас, докато не се озовава лице в лице с мен. Отблизо изглежда дори по-върлинест.
— Преди да започнем да му даваме от храната си — заговаря, — преди да започнем да го развеждаме наоколо, като че е някое симпатично заблудено пале, трябва да отговори на някои въпроси.
Никой не продумва.
— Като например как е оцелял навън толкова дълго. Как е оцелял, живеейки с тях. И точно по каква причина е тук. Има да поприказва първо.
Поглеждам към момичето хепър.
— Какъв му е проблемът на това? — питам и соча към Епап.
Момичето хепър се взира настоятелно в мен.
— Какво каза?
— Какъв му е проблемът на това? Защо то се гневи така?
Момичето хепър пристъпва към мен, докато не се доближава на около метър. Преди да се усетя, ръцете й се стрелват към мен и тя ме перва отстрани на главата.
— Хей…
— Недей.
— Какво недей? — питам аз и опипвам главата си. Няма кръв, само неприятното усещане от унижението.
— Не го наричай „то“. — Тя се навежда и грабва шепа пръст. — Към пръстта можеш да се отнасяш като към неодушевен предмет. Също и към дървото. Зеленчуците. Сградите. Ако броиш нас за „то“, това е обида. Какъв ти е проблемът? Какво те прави толкова надменен и важен? Ако ни смяташ за животни, по-добре да си вървиш и да не ти хрумва да идваш повече. А и ако смяташ нас за животни, то ти не си нещо много повече.
— Права си — отговарям аз, а едната страна на главата все още ме боли. — Моля за извинение.
Но в съзнанието ми между мен и тях съществува огромна разлика. Те са диви, нямат култура и образование. Аз не съм нищо подобно. Аз се боря за оцеляването си, справям се сам, цивилизован и образован съм. Сравнени с мен, макар и да са от моя вид, те не представляват нищо. Но след като са ми нужни, за да оживея, ще се преструвам, ако трябва.
— Не го казах нарочно. Не съм искал да би обидя. Чуй ме, Сиси, съжалявам. Епап, съжалявам.
Тя се взира в мен, без да е особено впечатлена.
— Бива те да дрънкаш глупости. — Напрежението нараства, тъй като останалите хепъри осмислят казаното от Сиси и Епап и също започват да ме гледат с подозрение.
Малкият Бен слага край на това.
— Ела, ще ти покажа любимия си плод. — После се втурва към мен, сграбчва ме за ръката и ме затътря до едно близко дърво.
— Бен, недей — крясва по нас Епап, но ние вече сме се отдалечили.
— Хайде — настоява и подскача, за да улови висящ на един от по-ниските клони плод. — Това дърво ражда най-хубавите ябълки. Южното дърво също дава ябълки, но изобщо не са така хубави. Много ги обичам.
Замислям се колко е странно да използваш думата „обичам“ така открито. При това по адрес на плод.
Преди да се усетя, върху дланта ми се озовава една ябълка. Бен вече е захапал онази, която е откъснал за себе си. Аз забивам зъби в плода, а соковете изпълват устата ми. Чувам стъпки зад гърба си. Групата се присъединява към нас. Може би причината е това, че са видели с каква детинска наслада отхапвам от плода, но вече не изглеждат така враждебни. С изключение на Епап, разбира се. Той още ме стрелка гневно.
— Не са ли това най-прекрасните плодове? Почакай само да опиташ бананите от…
Сиси полага нежно длан върху рамото на Бен. Той мигом млъква и се обръща, за да я погледне. Тя кима леко, а после хвърля поглед към мен. Гледа ме по същия начин като Бен: успокоително, но същевременно странно заповеднически, с кротка настоятелност.