— Всъщност искаме да знаем защо си тук. Обясни ни.
След дълго мълчание аз заговарям.
— Ще ви кажа — отвръщам и по някаква причина гласът ми пресеква. — Ще ви кажа, но може ли да влезем вътре?
— Просто ни обясни тук — тросва се Епап. — Тук си е съвсем добре…
— Можем да влезем — прекъсва го Сиси. Забелязва, че Епап отново се готви да протестира и бързо се обръща към мен. — Сигурно не ти е приятно да стоиш на слънце. Не си свикнал с него. — Вече се е запътила към най-близката колиба, без да си прави труда да провери дали другите ще я последват.
Един по един те постепенно го правят. А последният влязъл съм аз, като ги следвам през отвора на пръстената колиба.
Онова, което им разказвам, почти отговаря на истината. Не е съвсем пълната истина, знам го. Но предпочитам да мисля, че не толкова лъжа, колкото пропускам да спомена някои неща. Все пак, както обичаше да казва учителят ми във втори клас, почти истината на практика е отявлена лъжа. Но аз го правя — лъжа — с апломб. Лесно е, когато целият ти живот по същество е една лъжа, лесно е да заблуждаваш, след като цялата ти самоличност е изградена въз основа на илюзии.
— Навън има много като нас — лъжа. — Изобилства от хепъри във всеки сектор на общността, на всяко ниво в социалната структура. Видът ни е широко разпространен и многолик също като снежинките в нощна буря. Но в същото време точно като снежинките в нощта съществуването ни не е явно. Водим потаен живот и се представяме за нормални пред повсеместната маса. Внимателни сме по отношение на бръсненето, фалшивите уголемени кучешки зъби, спазването на въздържано поведение. Не формираме подземен свят, а по-скоро образуваме малки единици от три до пет семейства. Съществуването ни е опасно, но пък не е лишено от своите наслади и удоволствия.
Какви ли?
— Радостта от семейния живот — казвам аз, като продължавам с лъжите си. — Свободата в рамките на собствените ни домове, веднъж щом се затворят капаците на прозорците при изгрева на слънцето. Храната, която обичаме да ядем, песните, които обичаме да пеем, смеха и усмивките и (в редки случаи, само когато се налага) сълзите. Поддържането на традициите, предавани през поколенията, наред с книгите и древните сказания. В дневните часове, когато целият град е заспал, напълно неподозиращ за случващото се отвъд спуснатите си капаци, се провеждат изключително инцидентни тайни срещи с други хепърски семейства. А като пораснем, съществува възможността за зараждането на романтична връзка, радостта от влюбването, евентуалното създаване на наше собствено семейство.
Защо съм тук ли?
— Неотдавна бях нает да работя в института.
Дали съм заместил някой учен?
— Да, заместих учен, които се оттегли от работа, и продължавам изследванията му. Бил е много усърден и изключително работлив, така че ще ми отнеме месеци да вляза в крачка.
— Значи знаеш за него?
— Разбира се.
— Наясно си, че е бил хепър?
Пауза от моя страна.
— Да, разбира се.
— Къде отиде? Просто изчезна и ни изостави.
— Какво? Какво каза?
— Къде отиде той?
— Може ли да получа още малко вода, моля?
— Къде отиде? Каза, че ще ни измъкне от тук. Обеща да ни отведе в земя, изобилстваща с мляко и мед, с плодове и слънчева светлина. Ново начало, ново зараждане.
— Обмисляте ли нещо такова? Да избягате от тук?
— Разбира се. Всеки ден. Живели сме тук през целия си живот. Затворници на тези стъклени стени, затворници на пустинята, затворници на зъби и нокти. Онзи учен ни обеща да ни измъкне от тук. Но никога не обясни как или в каква посока. Ти знаеш ли накъде?
— Да.
— Накъде?
Посочвам към планините на изток.
— Натам. Към тези планини. Откъдето произхождаме поначало. Където има хиляди като нас. В земята на млякото и меда. На плодовете и слънчевите лъчи.
— Как ще стане? Прекалено далече е. Ще измрем.
Кимам.
— От жажда и глад.
Но те поклащат глави.
— Не, ще ни преследват и ще ни убият, преди да сме изминали и половината път.
— Разбира се. Разбира се.
— Как ще се измъкнем?
Отвръщам им, без да ги поглеждам.
— Онзи учен. Той ще ви избави.