Сиси кима развълнувано.
— И той така каза. Че ще ни отведе от тук. Че трябва да му се доверим. Дори когато изглеждаше, че всичките ни надежди са напразни, той настояваше да не се предаваме, обещаваше, че някой ден ще дойде за нас. А после един ден изчезна. Беше ни много трудно. Почти се простихме с надеждите си. А сега ти си тук. Появи се изневиделица след толкова много време. Ти можеш да ни помогнеш, нали?
— Дайте ми време. Дайте ми време. Онзи учен ми е оставил планини от писания, които трябва да прегледам.
— Е, това го имаме в изобилие. Време.
Внезапно се събуждам. Отнема ми около секунда да осъзная къде съм. Все още се намирам в селището на хепърите, в една от колибите им. Лежа на пода с глава върху мека купчина. През решетестия покрив проникват слънчеви лъчи и осейват цялото ми тяло със светещи точки.
Всички са се наредили в полукръг около мен. Някои са полегнали и дремят.
— Буден е! — обявява Бен.
Скачам на крака, а сърцето ми блъска бясно. Преди никога не съм се събуждал в компания. В ежедневния си живот до този момент вече да съм мъртъв. Но те ме наблюдават с развеселени и незаплашителни физиономии на лицата. Аз сядам обратно притеснено.
Сиси нарежда на Джейкъб да донесе още вода, на Дейвид да провери дали в Пъпната връв е пристигнал хляб, а на Бен — да набере още малко плодове и зеленчуци. Остават само двамата най-възрастни — Сиси и Епап. По някаква причина това не ми изглежда случайно.
— Откога съм навън?
— От два часа. Говореше, а в следващия момент беше дълбоко заспал — обяснява Сиси.
— Даже хъркаше — добавя саркастично Епап.
Ако се съди по позицията на слънцето, вече е около обяд.
— Това е обичайното ми време за сън. И последните няколко дни бяха наистина натоварени за мен. Съжалявам, че съм заспал. Но съм толкова уморен.
— Исках да те събудя — отвръща Епап, — но тя настоя да те оставим да спиш.
— Благодаря — промърморвам, а гласът ми е дрезгав, защото гърлото ми е пресъхнало. — Благодаря и за възглавницата.
— Имаше вид, сякаш се нуждаеш от малко сън. Ето. — Тя ми подава канче с вода. — Също така звучиш, като че ще ти се отрази добре още малко вода.
Кимам в знак на признателност. Водата се плъзва в пресъхналото ми дращещо гърло. Като бездънна яма съм. Без значение колко изпивам, като че все не стига.
— Благодаря — казвам и подавам обратно канчето. По стените около мен висят ярки рисунки, изобразяващи дъга и митично море. Вдясно има рафт с овехтели книги и няколко глинени фигурки.
— Как се научихте да четете? — питам.
Епап свежда поглед.
— От родителите ни — отговаря Сиси.
Поглеждам я.
— Някои от нас имаха по двама родители тук. Повечето имаха само майка си или баща си. Не сме братя и сестри в случай, че се чудиш. С изключение на нас двамата с Бен. Ние сме наполовина брат и сестра.
— Колко родители общо?
— Осем. Те ни научиха на всичко. Да пишем и да четем. Да рисуваме. Да отглеждаме зеленчуци. Предадоха ни древни сказания. Обучиха ни да се поддържаме физически силни, да тичаме на дълги разстояния, да плуваме. Не желаеха да станем дебели и мързеливи и само да чакаме да се появи храната ден след ден. Ходехме на нещо, наречено „училище“, всеки ден. Знаеш ли какво е училище?
Кимам.
— Родителите ни натискаха здраво и ни караха да учим бързо. Все едно се бояха, че времето е малко. Сякаш вярваха, че един ден няма да ги има около нас.
— Какво се случи с тях?
— Един ден просто изчезнаха — обяснява Епап, а всяка изречена дума е изпълнена с гняв.
Сиси заговаря по-тихо.
— Случи се преди около десет години. Получиха карти, посочващи местонахождението на ферма за овощни дървета. Проявихме подозрителност, разбира се, но не бяхме получавали плодове и зеленчуци от седмици. Устните ни се пропукваха и по тях се образуваха болезнени рани. Като предпазна мярка родителите накараха нас, децата, да останем тук. Потеглиха по изгрев. Така и не се върнаха.
— Вие петимата не може да сте били на повече от няколко години — отбелязвам.
Тя се бави, преди да отговори.
— Бен беше само на няколко седмици. Едва оцеля. И наброявахме повече от пет. Бяхме общо девет души.
— А останалите четирима?
Тя клати глава с поглед, забит в земята.
— Трябва да разбереш. Двамата с Епап се грижехме сами за всички. Бяхме на около седем години. Когато се появи онзи учен, наистина ни беше от помощ. Не само заради допълнителната храна, която успяваше да внесе, но също книги, одеяла, лекарства, в случай че някой се разболееше. И най-важното, представляваше истинска морална опора, умееше да разказва добре и ни вдъхваше кураж. Именно заради това внезапното му изчезване беше така съсипващо. — Тя ме поглежда. — Твърдиш, че някой ден ще ни отведе до планините на изток? До земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина?