Докато Епап говори, Сиси прави с долната си устна нещо малко странно. Съвсем ново е за мен и не мога да откъсна очи. Забива горните си зъби (не удължени, което е странно само по себе си) в долната си плътна устна и тя се обезцветява. Мълчи дълго време. После се чува приближаването на нечии стъпки и тя заговаря:
— Направи ми услуга. Да не обсъждаме повече това пред останалите. Става ли?
— Разбира се — отвръщам, а Дейвид и Джейкъб влизат с плодове и хляб в ръцете. Ям и пия до насита, а разговорът е по-лековат. Младите хепъри са доволни, че имат нов събеседник, с когото да побъбрят. Разказват ми за живота си, ежедневието, отминаването на различните сезони, за изтъканите от любов и омраза взаимоотношения с купола. Как спира циркулацията на въздух и задържа влагата и жегата в топлите летни нощи, но също запазва топлината и ги предпазва от студа и снега през зимните месеци. Разказват ми как в тези зимни вечери им харесва да наблюдават сипещите се от нощното небе снежинки, които се разтапят, превръщайки се във водни вадички, щом се докоснат до купола. В някои случаи, когато е особено студено, си наклаждат лагерен огън, достатъчно малък, че димът да може да излиза през порестата повърхност на купола. Събрани около огъня в тези нощи, защитени от валящия навън сняг, почти могат да си представят, че нормалният кръговрат на живота е под купола, а необятният външен свят е този, който е объркан, нефункциониращ, плашещ.
По-късно през деня ме даряват с усамотение за къпането, от което се нуждая. Нещо повече: с кърпа и нещо, наречено „сапун“, а също така обещават да не надничат. Този път, след като се събличам до езерото, се чувствам около хиляда пъти по-спокоен, отколкото когато смъкнах слиповете си пред Сиси. Само мисълта за това ме кара да потръпвам.
Нагазвам във водата и започвам да се търкам. Така нареченият сапун произвежда миниатюрни мехурчета, когато го прекарвам по кожата си. Няма аромат, но отстранява миризмата на тялото според техните думи. Идеален за моите нужди. От време на време поглеждам плахо към колибата, в която се намират всички. Както бяха обещали, вратата и прозорците остават затворени през цялото време. Заслушвам се в очакване да доловя подигравателно кикотене. Но е тихо.
Мия си косата с глава под водата, когато дочувам нещо странно. В началото решавам, че е заради водата в ушите ми, но когато подавам глава, звукът е по-ясен. Мелодия от гласове се извисява от кирпичената колиба.
Звукът е някак неземен, но в същото време прекрасен. Стоя запленен, а от косата ми се стичат струйки и образуват концентрични кръгове във водата около мен. Излизам от езерото, като се бърша и едновременно с това събирам дрехите си.
В началото не ме забелязват. Надничам през вратата, а от мократа ми коса се стичат капки върху набързо нахлузените дрехи. Седнали са в кръг, като Дейвид и Джейкъб са частично обърнати с лице към мен, а очите на всички са затворени, като че са изпаднали в екстаз. Пеенето им пробужда в съзнанието ми спомени за майка ми. За времето, когато присядаше на ръба на леглото ми и ме галеше по косата, а лицето й беше едва видимо в сивия сумрак на къщата. По-ясно си спомням гласа й, отколкото лицето, мелодичен и незасегнат от тъгата и отчаянието, които по-късно бяха накарали баща ми да прегърби рамене.
Все още незабелязан, аз се дръпвам настрани от входа и сядам отвън, извън полезрението им, но на открехната врата, така че да мога да ги чувам. Опрял гръб в надрасканата стена на кирпичената колиба, се оставям гласовете им да ме завладеят. Всичко ми се струва нежно и приятно, като че светът е станал уютно място.
Песента свършва и за кратко обсъждат какво да изпеят след нея. Поне пет предложения — сигурно имат десетки в репертоара си — са направени мигновено, преди да се спрат на песен с име „Горе високо“. Започва бавно. В началото се чува само гласът на Сиси. Мелодията варира, като гласът й се извисява и понижава.
Останалите гласове се присъединяват в идеално хармоничен хор. Леят се гладко и безукорно, доказателство, че са пели песента стотици пъти преди това. Затворници на стъклото и огромните разстояния, вероятно не са имали какво друго да правят по време на безкрайно дългите дни, освен да пеят. Пеенето им дава онова, от което се нуждаят най-много: някакво подобие на надежда, пренася ги на друго място.