Песента, макар и монотонна на места, те грабва по особен начин. В началото само отварям уста за думите. После почти несъзнателно усещам, че изтласквам въздух през ларинкса си и издавам звуци. Но не е лесно. От устните ми се откъсва само грачене.
После нещо се случва: като че огромна буца се откъсва от гърлото ми. В рамките на една строфа успявам да хвана мелодията. В тези няколко мига съм напълно погълнат от ритъма на песента. Понасям се на вълните й като хвърчило, уловило сладостен повей на вятъра.
Песента свършва и отвътре се чува смях. След няколко секунди изскачат навън с Бен най-отпред.
— Стори ми се, че чувам хриптенето на умиращо куче астматик — възкликва Джейкъб, а в очите му играят закачливи пламъчета.
— Да, бе, куче — усмихва се Дейвид. — По-скоро звучеше като слон.
— Или по-скоро като стадо слонове — добавя Бен, който е толкова въодушевен, че подскача от крак на крак. Всички се смеят, а лъчите играят в косите им и добавят светли точици в ирисите им. Слънчевата светлина блещука по косъмчетата на ръцете им, а в краката им се вдигат облачета прах. Безгрижните им гласове звънтят в свежия въздух.
— Хайде, забавно е, не можеш да не признаеш — обръща се към мен Сиси. Лицето й показва наслада и неприкритост, когато поглежда към мен. В усмивката й взимат участие очите, носът, устата, скулите, челото и тя се излива отгоре ми, обгръща ме, изпълва въздуха също като слънцето.
Най-неочаквано у мен се поражда нещо, за което мислех, че е безвъзвратно изгубено. Разтриса ме смях, гърлен и недодялан, защото съм отвикнал от него, пробужда потисканите ми гласни струни. А лицето ми — няма друг начин, по който да опиша случващото се — сякаш се разпада на парчета подобно на черупката на твърдо сварено яйце. Трептящата на устните ми усмивка се разпростира по цялото лице. Чувствам как парчетата от маската падат едно по едно, все едно са стара боя, която се лющи от стената. Започвам да се смея още по-силно.
— Какво беше това, за бога? — пита Джейкъб. — Да не би някоя горила да се изпръцка?
Прихват още повече и смехът им изпълва въздуха, а само мигове по-късно се прибавя и звукът от моя собствен смях, гърлен и груб, волен и нехаен.
Напускам селото не защото искам, а защото се налага. Не че куполът ще се затвори скоро, но след вчерашното изживяване не оставям нищо на случайността и сега имам най-малко петнайсет минути преднина. Трябва да се прибера и да поспя добре. Или поне през оставащите два часа от деня. През последните няколко вечери карах на изпарения и съществува сериозна опасност не толкова да се унеса в дрямка по време на тържеството, а по-скоро да допусна небрежност пред гостите или камерите: прозявка, гримаса, непотисната кашлица. Не мога да си позволя да бъда невнимателен в такъв критичен момент. Трябва да издържа само още две вечери, после, стига да мине номерът със счупения крак, ще бъда свободен да се прибера у дома.
С храна в стомаха и след като съм утолил жаждата си, пътят до библиотеката ми се струва много по-къс. Онова, което преди ми беше изглеждало като сериозен преход, сега не беше нищо повече от кратка разходка. Дори като се добавеше тежестта на три бутилки, пълни с вода. На средата на пътя съм преди…
Хей, какво е това?
Виждам движеща се точка в далечината. Пред самата сграда на института. Не, не е точка, а размазан силует, който тича. Към мен.
Замръзвам. Няма къде да се скрия. Няма скала, зад която да приклекна. Нито дори долчинка, където да залегна. Сигурно е заблудено животно, дошло от Пустошта. Но пък наоколо рядко се срещат представители на дивата природа. Животните са се научили да не се скитат прекалено близо.
Кон, казвам си. Сигурно е освободил се от конюшнята кон. После си спомням какво ми беше казал придружителят ми: в района на института няма коне, защото се боят, че хепърите могат да ги използват, за да избягат. При редки случаи като вечерта на тържеството, когато гостите ще пристигнат яздейки или в кабриолети, конете биват надеждно заключвани в конюшнята.
Приближава и аз осъзнавам какво е. Нито е диво животно, нито кон.
Човек е.
Не мисля, че съм бил забелязан. Все още не. Бързо се хвърлям по корем и брадичката ми заорава в грубата пръст на пустинята.