Един от ловците е, няма друго обяснение, сигурно изпробва някое от новите приспособления. Може би носи слънцезащитния плащ или е използвал лосиона за блокиране на слънчевите лъчи. Ако се съди по безформената качулка на главата, явно е слънцезащитният плащ.
И в този момент разбирам намеренията му.
Хепърите. Целта му са хепърите. Опитва да се добере до тях, преди куполът да се е вдигнал над повърхността на земята. И сега, само минути преди да се е затворил и когато слънчевите лъчи вече не са така силни, е шансът му.
Изведнъж една врата на приземния етаж на сградата на института се отваря със замах. И нещо — някой — се изстрелва отвътре подобно на състезателен кон на стартовата линия. Придвижва се с огромна скорост, която го превръща в неясно петно. Движи се към селото на хепърите. Или към мен. Аз съм на пътя му.
Покритата фигура сега тича — виждам как бясно движи ръце в ритъм, а стъпалата се оттласкват методично от земята. Но втората фигура е много по-бърза. Вече е намалила наполовина разстоянието помежду им. След не повече от десет секунди и двамата са достатъчно близо, че да ги разпозная.
Покритата фигура принадлежи на Ашли Джун, острата брадичка под качулката я издава. Има нещо необичайно у нея. Но вниманието ми бързо е отклонено към онзи, който вече почти я е настигнал — Бабаита. Видът му е странен и плашещ. Целият е намазан със слънцезащитния лосион и мазният жълтеникав крем, нанесен на дебел слой върху тялото му, прилича на тортена глазура. Напълно гол е (дали с цел скорост?), с изключение на черните очила, нахлупени плътно на очите му.
Аз скачам, пускам бутилките с вода и се затичвам. Не към библиотеката — прекалено далече е. А към купола. Ще се престоря, че се присъединявам в лова и ще ги накарам да мислят, че съм тичал редом с тях. Само така мога да обясня, че съм навън. Вярно е, нямам нито слънцезащитен плащ, нито лосион, но се надявам тази подробност да убегне сред всеобщата неразбория.
Действа. Ашли Джун ме изпреварва, задъхана е — слънцезащитният плащ не помага и слънчевите лъчи я достигат. Секунди по-късно профучава Бабаита и ме облъхва убийственият мирис на лосиона. Никой не казва нищо, в конкуренция сме. Ще оцелее най-пригодният, а не най-дружелюбният.
В този момент иззад един облак се показва слънцето. Над Пустошта плъзват лъчи и във въздуха затрептява омара. Но за Ашли Джун и Бабаита това не е лека мъглица. Като душ от концентрирана киселина е.
Ашли Джун пада на колене и се превръща в купчина от дрехи. Бабаита забавя темпо и се препъва. На тази сумрачна светлина кремът по тялото му блести със зловещ оттенък като жълтеница върху напомпаните със стероиди мускули.
Той обаче не се отказва.
Следвам го. Долавям миризмата и на нещо друго, на горяща плът. Слънцезащитният лосион е напълно безполезен, лъчите преминават през него без проблем.
Силите на Бабаита намаляват, скъсявам разстоянието помежду ни, няма да успее. Хвърлям поглед назад: Ашли Джун не помръдва и все така прилича на захвърлен куп дрехи. Слънцезащитният плащ също не функционира.
Друг облак закрива слънцето. Пред мен Бабаита си възвръща силите. Ашли Джун остава назад, безформена и неподвижна.
В селото на хепърите нищо не помръдва. Достатъчно близо съм, за да видя, че всички врати и прозорци са затворени. После се появява Сиси, а ръцете й чевръсто завързват ремъка за кинжали около тънката й талия. От колибата се подават ръце, който се опитват да я достигнат и да я изтеглят обратно вътре, но тя ги избутва. Тича към Бабаита и мен, а по лицето й е изписана смесица от решителност и страх. Проблясващите в ръцете й кинжали пулсират силно, също като бясното блъскане на сърцето й.
Появата й вдъхва енергия на Бабаита. Той набира по-висока скорост, докато препуска към селото. Въпреки изтощението си би трябвало да е наясно. Сигурно знае, че бързо се приближава до точката, от която няма връщане. Дори сега все още може да се обърне и да достигне до безопасността, предлагана от института, ако не невредим, то поне жив. Но ако продължи към селото на хепърите, вече няма връщане назад.
С намерения на камикадзе Бабаита отмята глава назад, докато краката му тропат тежко по сухата земя, а измежду стиснатите му удължени зъби се носи съскане. Кани се да нападне хепърите. Каквото и да се случи, ще ги атакува. Без значение от слънцето той ще нахлуе в селото, ще отстрани от пътя си врати и прозорци, ще разкъса хепърите на парчета и ще впие зъбите си в меките им шии, дори слънцето да прогори кожата му и да я разтопи подобно на восък, дори очните му ябълки да експлодират и полупрозрачната течност да започне да се стича надолу по лицето, носа и страните му. Нищо от това няма значение, дори да бъде победен от лъчите и да се превърне в локва пихтия, достатъчно е само да умре с хепър в ръцете си и с кръв от хепър в организма си. Какъв начин да си отидеш от този свят. Определено не в покой.