Той е много по-бавен. Слънцето разтапя не само плътта, но и мускулите. Краката му са се превърнали в меки торби, пълни с гной. Мускулите на прасците и бедрата му бързо се разлагат. Със стон той се хвърля към затварящата се стъклена стена.
Не успява да я прехвърли. Тялото му се блъска в стъклото на не повече от половината височина. Когато се плъзва надолу, плътта му се размазва по стъклото като току-що опечена пица. С разтопена жълтеникава повърхност, сочна. Той се изправя, не е на себе си от копнеж при вида на Сиси, в делириум от страданието, причинено му от нейната недостижимост.
— Мога да те подуша! — просъсква, прави няколко крачки назад за засилване и повторно се хвърля към стената. После отново се пързаля надолу по нея. Притиска разперените си длани към стъклото и избутва тялото си нагоре. Лепнещата разтопена кожа го придържа неочаквано добре към повърхността и той пълзи нагоре с изненадващ успех.
Ще успее. Отворът на върха на Купола се затваря прекалено бавно. Когато падне от вътрешната страна, няма да разполага с много време, преди слънцето да го разложи напълно. Но видът, усещането за близостта им и предвкусването на хепърите ще му осигурят прилив на адреналин, който ще му позволи да се докопа до поне двама от тях, ако не и до всички.
Сиси вижда какво се случва. Бързо изрича команда към останалите, които изприпкват към колибите. После се озърта в опит да намери друго оръжие. Няма такова. Не че нещо би помогнало на този етап. Въпреки това тя не прегърбва рамене, ръцете й са напрегнати и готови за битката, която знае, че предстои. Но очите й… Дори от мястото, където лежа, виждам, че са пълни със страх. Търси да ме види. За един миг погледите ни се срещат през стъклото на купола. Спомням си първия път, когато я видях на екрана върху училищния си чин. Изражението й е същото. Дръзко и в същото време уплашено.
Бен изхвърча от една от колибите. В очите му има сълзи и стиска брадва. Сиси грабва брадвата и му крясва да се прибере. Той остава със стиснати юмруци.
Бабаита е на половината от височината на затварящия се купол. Ще успее. Куполът…
Няма време за обмисляне и разсъждения. Просто реагирам. Скачам и изтичвам към купола за няколко секунди. Има само един начин да го спра. Опирам ръце и крака в лепкавите петна, останали по стената от кожата му. Като пръчки на стълба са, изработена от разтопено сирене. Катеря се нагоре, като използвам лепкавата слуз, за да се задържа.
Над мен, на самия ръб на кръглия отвор, той се плъзва няколко метра надолу. После възвръща стабилността си. Отново започва да се катери. Последната ми възможност. Оттласквам се нагоре и протягам дясната си ръка далече, колкото мога. Дланта ми достига прасеца му. Бързо стягам глезена му в хватка. Издърпвам го няколко метра надолу. Пръстите ми потъват в плътта му, като че е топло масло. И после се плъзвам надолу по стъклото, а скърцащият звук ме следва по целия път до земята.
Хватката ми не е достатъчна да го свали долу, но поне го забавя. Едва катери се нагоре към затварящата се дупка, чийто диаметър вече не е по-голям от този на улична шахта; крясъците му издават безумие и отчаяние. Вкарва крака си вътре и точно се кани да вмъкне цялото си тяло, когато…
Не се побира. Гърчи и усуква тялото си в опит да премине през затварящата се дупка, но няма полза. Прекалено едър е. Затваря се бързо под носа му без всякакво колебание и го хваща в капана си. Няма какво да стори. Седи на върха на купола с единия си крак, висящ във вътрешността му, окъпан от слънчева светлина.
Куполът се затваря напълно и прерязва размекнатия му крак, който пада вътре и се пръсва на земята в жълти струи. Писъците му са ужасяващи. Настъпва тишина едва когато гласните му струни се превръщат в лепкава течност. И него вече го няма. Всичко, което е останало от Бабаита, са мазни вади, стичащи се по всички страни на купола, подобно на яйце, изпуснато върху плешива глава.
Налагам си да се стегна. Трябва да се махна. Тичам с нестабилните си крака и изведнъж се строполявам на колене. Превивам се напред, като че в знак на покаяние. Повдига ми се. Започвам да повръщам и изхвърлям всичката храна и вода, които бях погълнал в селото на хепърите. Изправям се, макар че позивите за повръщане продължават. Коленете ми се блъскат едно в друго, докато се препъвам напред. Един последен поглед към купола: Сиси бърза към една от колибите, обгърнала раменете на Бен.
Докато вървя към библиотеката няколко минути по-късно, вече съм по-добре. Вдигам бутилките с вода, които бях хвърлил по-рано, и измивам лепкавата гадост от дланите си. Наплисквам лицето си.