Затварям бутилката, а погледът ми се спира върху купчината дрехи, където беше паднала Ашли Джун. Поела е глупав риск да излезе навън толкова рано. Защитният плащ е предназначен за полуздрач, а не за този час, когато на слънцето му оставаше да грее още поне два часа. Помня, че придружителят ми беше обяснил преди няколко дни как видът и мирисът на хепъри накарал някои от служителите да се втурнат към купола насред деня. Тогава ми бе трудно да го повярвам, но вече не е така.
Странно, казвам си, загледан в купчината дрехи. Единственото, което виждам на земята, е слънцезащитният плащ. Няма и следа от останалото й облекло, обувки, чорапи или дори бельо. Само слънцезащитният плащ. Може би е била гола под него също както Бабаита. Доближавам и подритвам плаща, като очаквам да е напоен с лепкава жълта течност и разтопена кожа. Но по него няма нищо. Нито следа от жълта течност. И в този момент ми става ясно.
Тя е в библиотеката. Някак е успяла да се вмъкне вътре навреме.
Ала когато се обръщам към библиотеката, виждам нещо, което…
Челюстта ми увисва. Отварям широко очи.
Лъчите на залязващото слънце са потопили библиотеката и прилежащата площ — стените, капаците на прозорците, тухлената пътека — в море от розово и оранжево. И насред всички тези багри стои Ашли Джун. Цветовете се отразяват от бледата й кожа и се смесват с оранжевите отблясъци от косата й и зелените от очите й. Устата й е леко отворена, красива и цяла. Не крещи, нито се разпада.
Взираме се един в друг. Безмълвно. Очите ми се щурат безпомощно.
Тя вдига ръка към устата си, отмята глава назад и вади нещо.
Комплект фалшиви кучешки зъби.
Подава ми ги, като че предлага мир.
Първото, за което моли, когато влизаме вътре, е вода.
— Разбира се — отвръщам аз, припомняйки си колко пресъхнал бях самият аз преди два дни. — Цялото това време без вода ли изкара?
Не отговаря, а изгълтва цяла бутилка. Това е достатъчен отговор.
— Затова припаднах отвън — обяснява и поглежда другата ми бутилка.
— Искаш ли още?
— Да, но не за пиене. — Тя сграбчва бутилката. — В случай, че ти не си забелязал, другите със сигурност забелязаха, започвам да мириша. Вече силно.
— По-добре да се измиеш вътре. Кожата ти ще изгори на слънцето. Прекалено бяла е.
Тя ме поглежда, сякаш иска да каже: О, нима? Неслучайно съм оцеляла седемнайсет години, приятелче.
— Отзад — добавям бързо. — Има помещение със сифон на пода. — Тя заобикаля бюрото и изчезва. Оставя ме изпълнен със заплетени, объркани, търсещи отговор мисли.
Когато се връща десет минути по-късно, аз не съм помръднал. Косата й е влажна и лъскава, а лицето й е прясно изтъркано. Изглежда още по-бледа и изцедена от сили, но очите й са по-живи.
— Надявам се, не възразяваш — заговаря стеснително.
— Какво?
— Казах, че се надявам да не възразяваш. Наложи се да облека твоите дрехи. Моите собствени… Напоени са с прекалено много миризма.
— Не — отвръщам със сведен поглед. — Няма проблем. Всичко, което ми дадоха, е с няколко размера по-малко. Никога не съм обличал тези. Твои са.
Извърнали сме глави и гледаме във всички други посоки, но не и един към друг.
— Съжалявам, задето използвах две бутилки вода.
— Всичко е наред. Остана ни половин бутилка.
В мига, когато произнасям „ни“, като че нещо се пречупва у нея. Обръща глава към мен. Когато срещам погледа й, очите й са пълни със сълзи. Спуска клепачи и когато отново отваря очи, те са сухи. Добра е. Упражнявала се е. Също като мен.
— Сама ли живееш? — питам.
Мълчи за кратко.
— Да — отговаря кротко, тъжно. — Почти откакто се помня.
Историята, която ми разказва, след като сядаме, не е различна от моята.
Спомня си семейство: родители, по-голям брат. Приятни разговори и смях у дома, усещане за сигурност, след като се спуснат капаците при зазоряване и светът е заключен навън, хранене около масата, топлината на спящите в близост до нея тела. Спомня си и деня. Лежала в леглото с висока температура, а родителите й и брат й тръгнали за плодове. Излезли десет минути след изгрева. Повече никога не ги видяла.
Един ден си част от семейство, а на следващия си сам. Уединението и самотата станали нейни постоянни спътници със своето омаломощаващо и студено присъствие — като да носиш мокри чорапи в зимен ден.