Това се случило преди десет години. Била само на седем. В началото било изключително трудно. Да живее. Не минавал и час, без да обмисля възможността да се издаде в училище. Би било така лесно. Да капитулира. Да застане насред футболното игрище по време на междучасието, да убоде пръста си и да остави да се стече капка кръв. Да ги наблюдава как се придвижват към нея с бясна скорост. Краят би бил жесток, но бърз. Смъртта би била избавление от тази непоносима самота.
Но родителите й я били научили на две неща. Втълпили ги в главата й. Първото било оцеляването: не просто основни принципи, а всички нюанси и дреболии, всички възможни ситуации, в които би могла да се озове. Второто било самият живот, важността му, високата му стойност, дълга ти да го запазиш и да не допуснеш да завърши преждевременно. Мразела тези прецизни внушения, насадени от тях: по времето, когато изчезнали, вече била неволен експерт в оцеляването.
Красотата й била проклятие, особено когато достигнала пубертета — и заобикалящите я съученици също. Вниманието, нещо, което й било неизменно повтаряно от родителите да избягва, я заляло със силата на приливна вълна тестостерон. Момчетата й пишели писма, взирали се в нея, въвличали я в неловки разговори, замеряли я с топчета хартия, присъединявали се към същите клубове като нея. Момичетата виждали социалните предимства да са й приятелки и се тълпели около нея. Нищо от нещата, които предприемала, за да намали красотата си, не помогнало. Несръчното собственоръчно подстригване на косата, грубо и хапливо поведение, дистанцираност, демонстриране на липса на интерес към момчетата, дори откровена глупост. Нищо от това не помогнало. Вниманието продължавало да я залива.
Един ден осъзнала, че подходът й е погрешен. Съпротивата й била прекалено… дефанзивна. Не й подхождала, а и този тип фалшива отбрана в крайна сметка щял да я провали. Това й станало ясно. И решила, че най-добрата защита е настъплението.
Вместо да потъпква красотата си, тя я подчертала. Отървала се от смирената си и глуповата същност и вместо това демонстрирала самоувереност и уравновесеност. Било лесно да го изиграе, защото в действителност не играела. И по-важно от всичко, това й дало власт. Тя контролирала фигурите и вместо да бъде изблъсквана от коне, офицери и кралици, превърнала всички в пешки. Пуснала косата си дълга по начин, по който това подчертавало стройната й фигура. Гледала отвисоко на момчетата, които я следели с поглед, отнела социалните ножове, които имали за цел да я промушат в гърба, и ги използвала, за да посече конкуренцията. Била безскрупулна.
В крайна сметка станало ясно, че трябва да си намери приятел. Докато била необвързана, момчетата щели да продължават да я преследват като привлечени от магнит. А и щели да възникнат прекалено много въпроси, ако не го сторела.
Така че придърпала училищния куотърбек, неприятен и изненадващо неуверен гимназист последна година, който се държал добре с нея пред хора, но насаме бил истински грубиян. Убийството му се оказало по-лесно, отколкото предполагала. За да отпразнуват един месец заедно (тийнейджърите могат да са толкова сантиментални), тя предложила да си направят пикник на едно закътано местенце на няколко часа от границите на града. Той веднага приел идеята. Занесли вино и одеяла. Когато се озовали там, той пил прекалено много — тя не спирала да налива, — докато не изгубил съзнание. Завързала го за едно дърво, което нямало никакви листа, защото било късна есен и не би предложило никаква сянка, когато изгреело слънцето. Оставила го така и се прибрала у дома си.
Повече никога не го видяла. Когато на следващия ден се върнала при дървото, там била останала само купчина дрехи, които висели на въже от един клон и били леко избелели заради токсичността на разтопилата се плът. Взела дрехите и въжето и ги изгорила.
Както при повечето „изчезвания“ темата била табу и по въпроса се говорело сам с приглушен шепот. Било организирано формално издирване, което приключило само след дванайсет часа. Случаят бил заведен като ИПСС (Изчезване поради слънчева светлина). Тя се престорила на съсипана от трагедията и че сърцето й било разбито заради загубата на „половинката“ й. На погребението му тя декларирала вярност и обич към него и обещала, че сърцето й ще остане навеки свързано с неговото.
Така постигнала всичко, на което се била надявала. До голяма степен момчетата я оставили на мира; момичетата й съчувствали за трагичната загуба, а акциите й се повишили още повече. Никой не се чудел за липсата й на интимни връзки, дори когато Желаните използвали шиите си, подмишниците и други части от тялото за любовните си игри по партита. Тя била една трагична личност, която имала нужда от време и пространство. Приятелите й си казвали, че до някоя и друга година ще се съвземе.