Тя продължила да затвърждава илюзията. Присъединила се към ОзИХ (Общество за издирване на хепъри), група, действаща с убеждението, че хепърите все още са много на брой и притежават инфилтрирана общност. Членовете на ОзИХ издирвали въпросните диверсанти.
— Защо сама си допуснала такава близост на най-силно желаещите да те надушат? — питам.
Отговаря ми, че ОзИХ е именно мястото, където никой не би я заподозрял. Членство в този клуб било като да се намира в окото на бурята, там не би станала обект нито на обвинения, нито на подозрения. Тя първа би научила за друг заподозрян хепър. Планът й бил прост: първо да установи дали въпросната личност е хепър, а след това да отхвърли подозренията като неоснователни.
— А после какво следва?
Тя се обръща, за да ме погледне. Оформя думи с устни, а после спира.
— Установяване на контакт — произнася накрая. Седи на ръба на дивана, полуобърната към мен, с подвит под себе си крак.
— Биваше те — заявявам. — Никога не съм те подозирал. Нито за миг.
— Ти не беше толкова добър.
— Какво?
— Няколко пъти се издаде. Виждала съм по лицето ти да се прокрадват емоции. Или да задрямваш в час. Имаше късмет, че беше само за секунда, но позата на главата беше непогрешима. — Очите й проблясват заради нещо, което си е спомнила. — Повече от веднъж съм ти спасявала кожата. Като например в часа по тригонометрия преди няколко нощи, когато не можеше да прочетеш написаното на дъската. Дори снощи тук в библиотеката с директора. Ръцете ти започнаха да треперят.
— Това го помня. — После изведнъж нещо ми хрумва. — Защо никога не ме заговори на темата? В училище. Или пък тук. След като съм ти бил напълно ясен? Просто да кажеш, че знаеш какъв съм.
— Защото нищо чудно да беше уловка. Можеше просто да се опитваш да подмамиш някой хепър да се разкрие. Възможността беше напълно реална. Така че продължих да те наблюдавам. Дори се промъкнах до къщата ти през деня.
— Значи наистина отвън е имало някой!
Тя привежда рамене напред.
— Трябваше да се покажеш. Надявах се да го направиш. Стоях и чаках с надеждата, че ще отвориш вратата и ще пристъпиш навън на светло. Щеше да ме видиш да стоя заедно с теб под слънчевите лъчи. С тайните щеше да бъде приключено, всичко би станало ясно по най-естествения начин. — Тя замълчава за миг. — Помисли колко различни биха били нещата. Ако наистина това се беше случило тогава вместо сега.
Вдигам бутилката, оставена в краката ми, отварям я и й я подавам. Тя кима в знак на благодарност. Наблюдавам устата й, докато накланя бутилката към себе си, горната й устна се притиска към отвора, докато бавно се кани да отпие. Разлива малко от водата и по шията й се плъзва тънка струйка, която се оттича зад ключицата й.
— Е — заговаря тя, докато затваря бутилката. — Това е.
Размърдвам се.
— Имаш план — посочвам. — Забелязах, че си намислила нещо, докато бяхме в контролния център. Душеше наоколо и задаваше въпроси.
— По-точно имах план — отвръща тя леко раздразнена. — Няма да се получи. Бързо ми стана ясно.
— И какъв беше той?
— Осъзнавах, че стана ли част от това, не бих могла да допусна ловът да се състои. Това би ме разкрило напълно — няма начин да се справя с преследването, с цялото това тичане. А дори да успея, по времето, когато достигнем хепърите, ще съм останала без дъх и изпотена. А дори да не съм потна — а аз със сигурност ще съм, — няма начин да ям хепъри. Да ги убия, да, това мога да го направя. Но да ги ям? Няма да стане.
Кимам. Аз виждам нещата напълно по същия начин.
Тя продължава:
— И тогава си казах. Ами ако има шанс да саботирам изцяло лова? Ами ако намеря начин да сваля стените на купола през нощта? Хепърите биха останали незащитени и достъпни. Всички биха се втурнали навън, както ловци така и служители, само след секунди. Просто така, всички вкупом, а това би значело, че с лова е свършено.
— Само че?
— Само че няма начин да бъдат свалени стените на Купола. Няма бутон, който да бъде натиснат, няма ръчка, която да се дръпне, не съществува комбинация, за да бъде набрана. Всичко става автоматично чрез сензори за слънчева светлина. — Гласът й, който се беше повишавал постепенно, изведнъж замлъква. А после продължава по-тихо. — И това ме отвежда до резервния план. Случилото се днес. Само че по-скоро се получи провал на резервния план.