— Използва слънцезащитната екипировка — отбелязвам тихо, като най-сетне ми става ясно защо двамата с Бабаита тичаха отвън. — Използвала си я, за да го убедиш. Да го накараш да вярва, че с екипировката може да се добере до селото на хепърите дори през деня. А там би могъл да има хепърите само за себе си.
Тя кима.
— Точно това му казах. На това се надявах. Знаех, че екипировката няма да действа дълго, не и срещу следобедното слънце. Но ако го отведеше до половината път, достатъчно близо да види и да подуши хепърите, това вече не би имало значение. Копнежът му за хепърска плът би надделял. Би избрал вкуса на хепър дори това да значеше, че ще загине под слънцето.
— Била си права. Точно това се случи. Напълно изгуби контрол над себе си.
— В началото не искаше да ми повярва. Но после аз му заявих, че не ме е грижа в какво вярва и че ще изляза, за да получа хепърите само за себе си. Казах му да си стои вътре и да се храни с пастьоризирана кръв и обработено месо. Видя ме да изхвърчам навън със слънцезащитния плащ и се убеди, че екипировката е ефикасна. Така че ме последва.
— За малко да се получи — казвам тихо.
— Колко близо стигна до тях?
— Ти не видя ли?
Тя клати глава.
— Припаднах. Бях в пълно безсъзнание. Когато се свестих, ти вече се връщаше, а куполът се беше затворил. Във всеки случай разбрах, че не е успял.
Доволен съм, че не е видяла. Би ме попитала защо съм се опитвал да спра Бабаита. А не бих могъл да й отговоря. Защото самият аз не знам.
— Имаш ли резервен план на резервния план? — питам.
Тя чеше китката си.
— Защо първо ти не ми кажеш твоя основен план?
Мълча за кратко.
— Да си счупя крака.
— Моля?
— Няколко часа преди началото на лова ще падна по стълбите.
— Наистина ли?
— Да.
— Доста незадоволително. Има толкова много недостатъци, че дори не знам откъде да започна.
— Какви например?
— Като начало чупенето на крака, без да се пролее кръв, вероятно е възможно, но не бих заложила живота си на шансовете за това. Само като начало.
Не казвам нищо.
— Някакъв друг план?
— Ами току-що ми хрумна нещо. Сега имаме ТОИ. Можем да отстраним останалите ловци.
Тя се взира невярващо в мен.
— Какво? — питам.
— Не говориш сериозно, нали?
— Какво? Какво не му е наред на този план?
— Откъде да започна? Десет секунди след началото на състезанието вече ще са далече пред нас. Ние ще им дишаме прахта. Стотици зрители ще ни зяпат и ще се чудят защо сме толкова бавни. Едва ще сме излезли през вратата, когато ще ни разкъсат.
Понечвам да вдигна ръка, после спирам. Бавно я спускам обратно на мястото й.
— Да продължавам ли? — пита и се подсмихва дружелюбно.
— Не, всичко е наред…
— Значи е ред на моята резерва на резервния план — отбелязва. — Хрумна ми съвсем наскоро. — В очите й проблясва насмешка. — Така че ще се наложи да поогладим несъвършенствата. Нали помниш какво ни каза директорът за началото на лова? Как един час преди здрач сградата ще бъде заключена, за да предотвратят намесата на нелегални ловци. Това ме накара да се замисля. Ами ако намерим начин да освободим заключването? При стотиците гости, които вече ще са тук в очакване на празненството…
— Ще настъпи безредна надпревара — довършвам и кимам. — Сградата ще е отключена и изведнъж всички ще се стремят да излязат, за да хукнат на лов за хепъри. Същински хаос, в който всички гости и целият персонал ще се устремят към Пустошта. Никой няма да забележи отсъствието ни.
— А два часа по-късно всички хепъри ще са мъртви. С лова ще е свършено. Ние ще оцелеем. Ние — прошепва. Очите й се приковават в моите. У мен се надига вълнение.
Взирам се в нея и кимам бавно. После спирам и поклащам глава.
— Има един пропуск.
— Който е?
— Не знаем как да освободим заключването.
Очите й блестят.
— Напротив, знаем. И е лесно. Поне за нас. Онази вечер, когато посетихме контролния център, проучих. Един тип ми обясни как действа заключването. Можеш ли да повярваш, че става дума за един бутон? Натискаш бутона и заключването е настроено за един час преди здрач. Натискаш същия бутон и настройката е отменена.