— Няма начин. Не може да е толкова просто. За охрана би трябвало…
— Вече имат безпогрешна система. Включваща слънцето. Не спускат капаците в контролния център, нали помниш? За да държат хората настрана. Това означава, че в единствения момент, в който може да бъде отменена настройката за заключване — преди здрач, — залата е осветена от слънцето. Не можеш да се добереш до там. Те не могат да се доберат до там. По-ефикасно е, отколкото ако бутонът беше защитен с лазерни лъчи и ров, пълен с киселина. Гениално е.
— Също и планът ни.
— Моят план — бърза да уточни тя, а устните и потрепват в лека усмивка.
— Може би наистина ще се получи — заявявам, а в гласа ми, много нетипично, се прокрадва вълнение. — Може би наистина ще проработи. — Напрягаме мозъците си в опит да открием слабости в плана. Мълчанието ни ми подсказва, че не намираме такива.
Трябва да се измия. Да се обръсна.
Усещането на водата върху лицето ми е приятно. Изтърквам врата си, подмишниците и водата се свършва. Вадя острието и го прекарвам по кожата си просто така. Ноктите ми са счупени на няколко места, но не е чак повод за тревога. Само още няколко нощи и ще се прибера у дома. Явно това е планът.
Когато се връщам, тя си е тръгнала. Хвърлям поглед към часовника. Малко след шест е. Още десет минути дневна светлина.
Само че тя не си е тръгнала. Отишла е в сектора с книгите, където е и слънчевият лъч. Държи една книга високо във въздуха и стои с гръб към мен. Лъчът светлина сочи право в гърдите й.
— Значи си открила лъча.
— Тя се завърта и видът на лицето й — озарено от светлина — ме кара да замръзна на място. Там се мъдри кротка усмивка, дръзка демонстрация на емоции. Чувствам как стените помежду ни се сгромолясват, тухлите и парчетата цимент падат на земята, бледата ни, дълго лишавана кожа се радва на свежия въздух и меката слънчева светлина.
— Хей. — Тонът й е колеблив, но приятелски, също като несигурно протегнати ръце, които се надяват, но не са убедени, че ще получат желаната прегръдка.
Гледаме се един друг. Опитвам се да не се взирам прекалено натрапчиво, но погледът ми не спира да се стрелка към нея.
— Намерила си лъча.
— Трудно е да не бъде забелязан. Но какво е предназначението му?
— Още не знаеш и половината. Има толкова много повече от очевидното. — Приближавам до мястото, където е застанала. — В правилния момент от деня лъчът осветява срещуположната стена. — Повеждам я със себе си. — После се отразява в това малко огледало, при което се образува втори лъч, който се отразява от онова огледало там. А после осветява точно това място на рафта, където се намира този дневник…
Изчезнал е.
— О, този дневник ли имаш предвид? — пита тя и го размахва.
— Но как…
— Беше единствената книга, която не беше поставена на рафтовете, а просто лежеше на масата. Така е от известно време. Беше тук дори в присъствието на директора. Така че събрах две и две. Явно си забравил да го върнеш на мястото му.
— Хвърли ли поглед вътре? Онзи учен е записал в него доста неща. Доста странни при това. — Поглеждам я. — Бил е същият като нас.
— Какво имаш предвид?
— Нали разбираш… — Свеждам поглед.
— О — въздъхва тихо тя. — Не е възможно.
Аз кимам.
— Но е бил наистина странен. Трябва да е прекарал месеци в писането на този дневник, като е включвал вътре разни извадки. Използвал е всякакви материали от учебници през научни трактати до древни религиозни текстове. И после изведнъж се появява една наистина странна празна страница…
— Тази ли имаш предвид? — пита тя и отваря дневника на въпросната празна страница. И преди да успея да кажа нещо, добавя: — Страницата, на която се вижда карта, ако я задържиш пред слънчевия лъч?
Мълча. Карта?
— Именно — произнасям тихо. — Точно за тази страница говорех.
Тя се взира в мен, а на устните й трепка усмивка.
— Лъжец! — обявява. — Изобщо не беше наясно за картата.
— Добре, права си — отвръщам, а нейната усмивка става все по-широка. — Не знаех за картата. Позволи ми да хвърля един поглед. Задръж я пред лъча. Нямаме много време.
И, естествено, в мига, когато я вдига пред слънчевия лъч, на страницата се появява карта. Но и нещо повече: не просто схематични очертания, а на хартията заблестява богата комбинация от цветове, наподобяващи картина.