— Забравили са да включат отоплението — оплаква се някой, — водата е много студена.
— Екипът по поддръжката. Сигурно са твърде заети да обсъждат изявлението.
Водата е до кръста ни. Аз оставам приклекнал, за да може тялото ми да е скрито. Прокарвам пръсти по кожата си. Целият съм покрит с издутинки. Поглеждам часовника. Още десет секунди. Само да се прикрия за още десет секунди и се надявам…
— Какво ти става? — пита Позьора, втренчен в мен — Изглеждаш болен.
Останалите от отбора се обръщат към нас.
— Н-н-нищо — отвръщам с треперещ глас. Стягам се и бързо повтарям: — Нищо.
— Сигурен ли си? — пита още веднъж.
Кимам, защото нямам доверие на гласа си. Хвърлям поглед към часовника. Девет секунди. Сякаш часовникът е залепнал.
— Тренер — виква Позьора й прави жест с ръка, — нещо с него не е наред.
Треньорът бързо извръща глава, а малко след това и тялото си, помощник-треньорът вече е тръгнал към нас.
Показвам ръцете си до китките.
— Добре съм — уверявам ги, но гласът ми потрепва — Всичко е наред, нека да плуваме.
Едно момиче пред мен започва да ме изучава подробно.
— Защо гласът му е такъв? Защо трепери така?
Мраз плъзва по гръбнака ми. В стомаха ми се прокрадва неприятен гъдел, той започва да се бунтува. Направи всичко възможно, за да оцелееш, би казал баща ми и би пригладил нежно косата ми. Всичко възможно.
И в този момент, докато треньорът се приближава към мен и всички ме зяпат, откривам начин да оцелея. Повръщам в басейна, бълвам жълто-зелена смес от лепкави храчки и лигава слюнка. Количеството не е голямо и повечето изплува на повърхността, като мазна локва. Няколко безцветни парченца потъват на дъното.
— Ама че гадост! — изврещява момичето и разплисква повръщаното, като отскача назад. Останалите плувци също се отместват и избутват с ръце водата. Хлъзгавото зелено повръщано плува отново към мен.
— Ти, веднага излизай от там! — виква треньорът към мен.
Изпълнявам. Повечето хора са прекалено разсеяни от повръщаното в басейна, за да обърнат внимание на тялото ми. Целият съм настръхнал. И треперя. Треньорът и помощникът му си проправят път към мен. Вдигам ръка предупредително и се преструвам, че ще повърна отново. Те се заковават на място.
Изтичвам приведен към съблекалнята. Издавам звуци, като че ли ми се повдига, докато се избърсвам с кърпата и обличам дрехите си. Не разполагам с много време, преди да влязат. Дори и облечен, все още треперя. Чувам ги да се приближават. Лягам на пода и започвам да правя лицеви опори. Трябва да се стопля.
Безполезно е. Не мога да спра да треперя. Чувам гласовете на първите, които влизат предпазливо, взимам чантата си и се отправям навън.
— Не ми е добре — казвам и ги подминавам. Правят отвратени физиономии и се отместват встрани, но това не ме впечатлява. Свикнал съм да ме гледат така.
Така и сам себе си гледам в огледалото, когато съм вкъщи.
Ако живееш прекалено дълго със стремежа да не си това, което си, накрая започваш да мразиш това, което си.
В часа по английски, точно преди изявлението, никой не може да се съсредоточи. Всички искаме само едно — включително учителката, която дори не се преструва, че преподава, — да обсъждаме изявлението. Аз седя кротко и се опитвам да се сгрея, студът се е загнездил в костите ми. Учителката настоява, че изявлението е свързано с нов лов.
— Няма как Владетелят да се жени отново — казва тя, поглежда часовника крадешком и брои минутите до два през нощта.
Накрая, в един и четирийсет и пет, ни отвеждат в залата. Тя бълбука от възбуда. Учителите се изправят в края на редовете и пристъпват от крак на крак. Дори и портиерите се мотаят отзад и не могат да си намерят място. Часът настъпва и националният герб изпълва екрана над сцената: два бели кучешки зъба, символизиращи истината и правосъдието. За един плашещ миг проекторът започва да пращи и екранът е празен. По редовете се понася ропот на негодувание, техниците от поддръжката притичват до проектора, който е монтиран при останалата аудио-визуална техника в средата на залата. След минута са готови и той отново заработва.
Точно навреме. Владетелят, седнал зад бюрото си в Кръглия кабинет, започва речта си. Държи ръцете си отпред с преплетени дълги пръсти, а ноктите му лъщят под прожекторите.