— Да я беше видял преди пет минути, когато слънцето беше по-силно. Цветовете струяха от листа, наистина ослепителна гледка.
Изображението на хартията е подробна и изчерпателна карта. В долния ляв ъгъл виждам сивата бетонова сграда на Хепърския институт. До него е куполът, който е непропорционално голям и блестящ. Останалата част от картата обхваща територията на север и на изток, като скучното кафяво на Пустошта преминава в пищното зелено на източните планини. Най-интересното от всичко е голямата река, която се движи от север на юг и е изрисувана с наситено синьо. Проследявам я с пръсти.
— Река Неде — отбелязва Ашли Джун.
— Мислех, че е само легенда.
— Не и според тази карта.
Пръстите ми спират.
— Хей, какво е това?
На мястото, където река Неде прави завой по посока на източните планини, е нарисувана кафява лодка, подобна на сал. Завързана е за малък пристан. Ясно видима е дебела стрелка, която сочи от лодката нагоре по протежението на реката към източните планини.
— Знам, аз също бях озадачена, когато видях. Сякаш казва, че предназначението на лодката е да плава надолу по река Неде. Към източните планини.
— Няма логика. Реките текат надолу от планините, а не нагоре.
— Мислиш ли — пита с въодушевление, — че това е маршрут за спасение? Направен от онзи учен? — Долавя объркването ми. — Всички казват, че е бил изгорен от слънцето. Но ако наистина е бил хепър, както твърдиш, за изчезването му трябва да има друго обяснение. Може би е избягал. С лодка. С тази лодка.
Възможно е, мисля си. Но после клатя глава.
— Защо би оставил записки, посочващи маршрута за бягство? Няма логика.
— Предполагам, че е така. Но едно нещо е сигурно.
— Какво е то?
— Тази карта е предназначена да бъде видяна единствено от хепъри. Никой друг не би бил способен да я види дори случайно. Не и при положение, че за това е нужна слънчева светлина.
Навеждам се напред, за да я огледам по-отблизо. Количеството подробности е изумяващо колкото повече се приближаваш, флората и фауната са изобразени с изненадваща специфика.
— Какво означава това? — питам.
— Не знам.
— Ще разберем — заявявам.
Тя стои смълчана, а когато вдига поглед, очите й блестят заради сълзите. Усмихва се.
— Харесва ми — проронва. — Когато казваш „ние“.
Задържам поглед върху малките трапчинки в ъгълчетата на устата й. Иска ми се да протегна ръка и да ги докосна с пръст. Гледам я в очите и й се усмихвам в отговор.
Тя се взира в лицето ми, като че е страница от книга. Сякаш е малко дете, което се учи да чете, произнасяйки наум сричките, образуващи емоциите, изписани там.
Не съм сигурен какво да предприема или да кажа; колебанието ми убива мига. Така че насочвам поглед надолу и се правя, че изучавам картата.
— Къде мислиш, че ще пратят хепърите?
— Би могло да е навсякъде. Наистина е без значение. На практика биха могли да сложат „Х“ във всяка точка от картата, стига да е на повече от осем часа разстояние. Моето предположение е, че няма да бъде на запад. Не биха желали хепърите да се доближават прекалено до двореца. Във ветровит ден мирисът им може да бъде доловен от персонала там. Не биха поели риска служителите в двореца да саботират лова.
Не продумва нищо в продължение на дълго време. Когато поглеждам нагоре, тя потърква голите си ръце.
— Онази вечер — заговаря тихо, — когато директорът беше тук… Помниш ли как не спираше да опява за хепърската ферма в двореца? — Поклаща глава. — Шегуваше се, нали? Това за стотиците хепъри там беше просто плод на болна фантазия, нали?
— Не знам. Може би. Не успях да преценя.
Тя продължава да търка ръцете си.
— Плашещо е дори само като мисля за това. Целите ми ръце са настръхнали, като че покрити с гъши пъпчици. Поглежда ме. На теб стават ли ти гъши пъпчици?
Доближавам до нея и оглеждам малките подутинки по ръцете й.
— Стават ми. Но аз ги наричам „гъша кожа“, не „гъши пъпчици“.
— „Гъша кожа“ — повтаря тя. — Повече ми харесва. Не звучи така противно като „пъпчици“.
Преди да успея да се спра, се протягам и докосвам ръката й. С върховете на пръстите си. Безкрайно меката й кожа потръпва при допира ми. Отдръпва се.