— Съжалявам — произнасяме в синхрон.
— Не, аз съжалявам. Не беше редно — започвам да се извинявам.
— Не, аз… аз… Не беше отдръпване. Не го направих от отвращение или нещо подобно… Трудно е да се обясни. И после тя изведнъж сграбчва ръката ми и полага разтворената ми длан върху своята ръка.
Разтриса ме смесица от електричество и топлина. Отдръпвам дланта си, но очите й преливат от приканване и копнеж.
— Аз… — продумва.
Кожата по ръцете й настръхва още повече. Този път, когато дланта ми потъва в мекотата на ръката й, тя не се отдръпва, нито пък аз. Гледаме се един друг, сълзите в очите й са отражение на влагата в моите собствени.
Малко по-късно тя заспива на дивана. Напълно грохва. Тялото й е изкривено като неуспешно оригами, а главата й е извъртяна на една страна и е опряна в облегалката на дивана. Устата й е леко отворена и се чува ритмичното й дишане. Ще се събуди със схваната шия заради начина, по който е усукала тялото си. Протягам се, за да наместя главата й на страничната облегалка. Полузаспала, тя послушно променя позицията на главата си под нежните насоки на ръцете ми. Толкова е странно да докосваш някого.
Сядам в другия край на дивана. Тялото ми е натежало от умора, но въпреки това съм релаксиран. Стойките за спане висят от тавана над нас. Двете невъзмутими елипси се взират надолу като всезнаещи очи, наблюдават ме обвинително със злоба и насмешка. Цял живот ме тормозят. Имаше един период, когато тайно си фантазирах как живея нормален живот. Всяка вечер поставям в стойките в съседната стая бебетата си близнаци — в главата ми винаги момичета, — за да се наспят. Ангелските им личица изглеждат още по-пухкави, докато висят отгоре. Жена ми спи, увиснала до мен, лицето й е бледо на светлината на нощната живачна лампа, дългата й коса се стеле надолу и докосва пода, а краката й имат грациозен вид дори в каишите на стойката. В тази моя фантазия главата ми не пулсира заради стичащата се кръв във висящото ми надолу лице, не чувствам болка заради впиващите се в стъпалата ми каиши, а на земята под мен не се леят сълзи. Само спокойствие, липса на емоции и тишина. Всичко е нормално. Включително и аз.
Поглеждам към Ашли Джун, която така прекрасно се е отпуснала на дивана, а гърдите й се повдигат и спускат, повдигат и спускат. Под клепачите й леките издутини на очните ябълки се движат в двете посоки. В ъгълчето на устата й се е събрала малко слюнка. Най-накрая затварям очи, а сънят ме въвлича в дълбоката си и изпълнена с блаженство бездна. Това усещане е ново. Да заспиш, легнал до някой друг. Отдавам се на съня така открит, смел и изпълнен с доверие, както никога преди не съм посмявал.
Една нощ до Лова
В началото никой не е особено притеснен от факта, че Бабаита не се появява на закуска. Известен е с това колко трудно се събужда, нещо, за което вече покойният му придружител често беше протестирал. Едва след като масата вече е разчистена и ние всички се насочваме към лекционната зала, един служител е пратен до стаята му, за да провери как е.
Новината за изчезването му предизвиква изненада, но не и скръб. На този етап вече се намираме в лекционната зала и слушаме как един от висшите служители говори монотонно за климатичните условия (вали силен дъжд и е ветровито) и как те биха могли да се отразят на лова утре вечер, когато друг по-младши служител влиза в помещението. Шепне нещо на по-висшестоящия от него, другият става от мястото си и излиза, като оставя младия в залата.
— Един от ловците е изчезнал — съобщава ни. Замълчава, несигурен как да продължи. — Екипи претърсват сградата в опит да го открият. Друг екип оглежда навън. Налице е възможност от изчезване в резултат на слънчева светлина. Но няма причина за тревога.
Не че някой се е разтревожил. Не се проливат излишни сълзи: това означава единствено по-малка конкуренция за останалите. Но също така няма и открито тържествуване — Бабаита никога не е бил кой знае какъв претендент. Ако бяха изчезнали Атлета или Коремни плочки, сега би царяло истинско празненство.
— Съжалявам да го кажа — продължава той, — но тъй като в момента всички са заети с издирването му, лекциите за ранната вечер са отменени. Свободни сте да правите каквото желаете. Не забравяйте, че приемът започва след три часа в зенита на луната, точно в полунощ. Ако позволите, ще предложа да използвате времето за разкрасителен сън. Сигурен съм, че искате да изглеждате неотразимо пред камерите и гостите.
Върлината приближава до мен на излизане от залата.