Приближава един от служителите. Върлината го стрелва злобно и се отдалечава.
— Да? — обръщам се към служителя.
— Извинете ме. Исках да ви уведомя, че костюмът ви е готов и е доставен в стаята ви. Вечерната рокля на дамата ви за вечерта — служителят хвърля бърз поглед към Ашли Джун — също е доставена в стаята ви. Директорът одобри молбата й да се облече там.
— Добре.
— Още нещо. Докато вървите към залата за приема от библиотеката, всички присъстващи от медиите ще са се подредили покрай тухлената пътека и ще ви очакват.
— Това необходимо ли е наистина?
— Нареждане на директора. Щом разбра, че двамата ще се появите като двойка, реши вие да влезете първи.
— Разбирам.
— И още нещо.
— Да?
— Двамата с момичето не можете да прекарвате деня заедно в нечия стая.
— Как…
— Откъде знаем, е без значение. Но директорът се бои да не стане публично достояние. При всички медии наоколо иска да избегне дори бегъл намек за непристойност сред ловците.
— Сигурно…
— Погрижете се утре всеки да се събуди в собствената си стая.
— Чуйте, аз…
— Нареждане на директора — заявява и се отдалечава.
Наблюдавам как се приближава до Ашли Джун. След кратък и стегнат разговор си тръгва. Аз се насочвам към Ашли Джун.
По пътя отминавам Върлината, който сега разговаря с Атлета и Коремни плочки и им реди същите сладки приказки за съюзяване като на мен. Отчаян е. Отчаяно жадува за хепърска плът. Отчаяно се нуждае от помощ. Няма шансове да получи нито едно от двете. Няма да е зле да го държим под око. Не подлежи на описание на какво става способен някой, завладян от отчаяние. Никога не се знае с него.
С Ашли Джун сме в библиотеката и се преобличаме за приема. Тя е в сектора с периодичните издания, а аз съм до приемното гише. Смокингът ми, който открих да виси опакован в найлон от един рафт, ми приляга съвършено. Върви с притурки, без които спокойно можех да мина: копчетата за ръкавели са с инкрустирани диаманти, а върху останалите метални копчета е гравиран ликът на владетеля. Въпреки всичко това костюмът е впечатляващ и ми подхожда отлично.
От другия край на библиотеката не спира да се носи гласът на Ашли Джун, която ме предупреждава да не се промъквам и да не надничам, докато не е напълно готова. Отнема й доста време, много повече, отколкото ми се струва, че е нужно просто да свалиш кат дрехи и да се облечеш в идеална по мярка рокля.
Преди да е приключила, на вратата се почуква. Влиза свита от служителки. Всички носят малки куфарчета.
— Грим — обявяват кратко и аз ги насочвам към мястото, където е Ашли Джун. За моя изненада една от тях остава при мен.
— Ще поработя над лицето ви — съобщава.
— Няма да стане — противя се. Има прекалено голям риск да забележи пропуснат фоликул на косъм върху лицето или тялото ми или пък да е достатъчно близо, че да подуши миризмата, която излъчвам.
— Нареждане на директора. Сега седнете и наведете глава назад.
— Не. Това няма как да се случи, повярвайте ми.
— Ще бъде съвсем повърхностно. Едва ще се забелязва.
— Тогава не го правете. Как по-ясно да се изразя?
Тя ми хвърля гневен поглед.
— Ще отговаряте пред директора.
— Чудесно. Пратете ми го.
В притворените й очи се чете гняв. Хлопва капака на куфарчето с гримове и се присъединява към останалите в секцията за периодични издания. Няма никаква вероятност да докладва за инцидента пред директора. Отлично е наясно какво се случи с придружителите. Ще бъде наложено наказание, но не на ловците, които очевидно се ползват с имунитет.
Чувам как в задната част на библиотеката Ашли Джун също протестира срещу грима. Но с по-малък успех. Не я оставят на мира.
Втурвам се натам, готов още веднъж да изиграя картата си с имунитета на ловец. Скупчили са се плътно около нея и я тормозят с командите си да седне и да се облегне, да прибере косата си назад, да спре да криви лицето си. Единственото, което успявам да видя от Ашли Джун, са кокалчетата на ръцете й, които са стиснали така здраво страничните облегалки на коженото кресло, че са побелели.
— Махайте се. — Тонът ми е тих и овладян.
Те се обръщат, а по лицата им е изписано учудване и гняв.