— Решението не е нейно. Нито ваше.
— Махайте се.
— Ще отговаряте пред…
— Директора? Съжалявам, но това вече съм го чувал. А сега се махайте. Погледът ми попада върху най-дребната и най-младата сред тях, не по-възрастна е от мен и упорито стиска куфарчето си с гримове. Уплашена е и за миг изпитвам съжаление към нея. — Чуйте, не се тревожете. Оставете малко гримове и огледало. Сами ще се оправим. А сега си вървете.
Не се съпротивляват особено дълго след това.
— Бях на косъм — отбелязва Ашли Джун, след като вратата се затваря. Изведнъж на лицето й се изписва ужас. — Махай се!
— Какво?
— Махай се!
Обръщам се в очакване да зърна някоя от служителките все още да се спотайва наоколо.
— Не, ти! Затвори очи! Казах да ги затвориш! Сега се махай!
— Какво става?
— Още не бива да ме виждаш. Не и преди да съм напълно готова. Хайде, върви си!
Примигвам. Каква романтичка само е Ашли Джун. Очевидно дори мигове след смъртна опасност.
Един час по-късно тя е готова. Използвам това време да извадя единия ТОИ и да се запозная с него. Прост е за употреба: отдолу има предпазител, който е лесен за освобождаване, а отгоре има голям бутон, служещ за спусък. Не стрелям за тренировка. При само три изстрела във всяко оръжие не искам да пропилявам дори един.
Докато оглеждам ТОИ, мислите ми се насочват към хепърите. Бързо се опитвам да мисля за нещо друго, но в съзнанието ми не спират да се връщат образите им. Представям си как вървят през Пустошта с карта в ръка, а очите им шарят трескаво в опит да открият подслон, който не съществува. Смразяващо осъзнаване, а после чувство за неизбежност, когато зърват облаците прах в далечината, вдигани от носещите се към тях ловци. В следващия миг ги достигат ноктите и зъбите и ги потапя море от пламенно желание.
Ще ми се никога да не ги бях срещал, никога да не бях разговарял с тях; ако можеше, да си бяха останали за мен примитивни диваци, неспособни да говорят, без интелигентността или човешките качества, които мислех, че ни различават.
Появата на облечената и гримирана Ашли Джун бързо пропъжда тези мрачни мисли. Тя е — с една дума — сияйна. Не си бяха пестили труда с тоалета й. Роклята е от шифон, с прилепнала по тялото кройка и в цвят на кипяща лава. Украсата се състои от кристали и умело използвани пера. Но лицето е това, което буди истинско възхищение. Нежно и изящно, с безкомпромисно очертана фина ъгловата брадичка. И очите й. Тези прекрасни зелени очи са наистина омагьосващи.
— Бих искала — заговаря с известна стеснителност — роклята да беше една идея по-светла. С малко зелено тук-там, което да отива на очите ми и в по-светло червено, което да подчертава косата ми.
— Чудесна е. — Клатя глава с ясното съзнание, че мога да бъда и по-красноречив. — Изглеждаш невероятно. Наистина го мисля.
— Само така говориш — отвръща, но личи, че дори тя не го вярва.
— С мен е свършено. Нали го осъзнаваш? Цяла нощ на показ пред всички ще те гледам влюбено с ококорени очи, дланите ми ще се потят, сърцето ми ще препуска бясно. Ти си моята гибел, Ашли Джун. Наистина е така.
Тя ме поглежда особено и се смръщва, при което бръчка прорязва гладкото й чело.
— Извинявай — казвам. — Прекалих ли със сладникавото дрънкане?
— Не, не беше това. Допадна ми. Но коя е Ашли Джун?
Взирам се в нея.
— Ти.
В деня, когато двамата с баща ми изгорихме списанията и книгите, излязохме от дома си по обед, понесли със себе си тежки конопени чували. Аз бях още малко момче и плаках по целия път. Не с глас, от мен дори не се чуваше хлипане. Но от ъгълчетата на очите ми се стичаха вади от сълзи и макар пътят да беше дълъг, а денят горещ, тези сълзи така и не изсъхнаха.
Открихме просека сред дърветата. Раменете ни боляха от тежестта на торбите и бяхме доволни да ги снемем от плещите си. Баща ми поръча да събера малко дърва, тънки съчки и клони, нищо масивно. Когато се върнах, той беше коленичил, като че вдълбочен в молитва на покаяние. В ръката си държеше увеличително стъкло, което използваше, за да насочи слънчевите лъчи към купчината листа. Нареди ми да не мърдам и аз останах на мястото си напълно неподвижен. Без фанфари от листата се издигна струйка дим, която ставаше все по-плътна и по-тъмна. Изведнъж избухна пламък и погълна лакомо листата.
— Съчките — каза баща ми и протегна ръка към мен.