Огънят се разгаряше все по-силно. От време на време баща ми се навеждаше и духаше към него. Подсили го с два голи клона и се отдръпна назад. Огънят бушуваше с необузданост, която ме плашеше. Нареди ми да донеса книгите и дневниците и аз го послушах.
Останаха да лежат до него много дълго време. Той седеше, без да мърда, докато не осъзнах, че не успяваше да събере тази последна капка воля за финалния и безвъзвратен акт. Помоли ме да се приближа до него и аз го сторих, настанявайки се в уютната топлина на скута му. Държеше книжка за оцветяване, принадлежала на сестра ми. Знаех наизуст всяка картинка вътре, цвета на всяко коте, куче, къща или рокля. Пое дълбоко въздух и за миг помислих, че отново ще обясни защо горим книгите. Но вместо това цялата горна част на тялото му заподскача, като че се опитваше да сподави силно хълцане. Положих длан върху неговата широка ръка, мускулеста и жилеста под загрубялата кожа, и му казах, че всичко е наред. Казах, че разбирам защо горим книгите, че след като майка ми и сестра ми са изчезнали, не можем да пазим нищо тяхно в къщата, което би накарало неочаквани посетители да задават въпроси за тях. Обясних му, че е „прекалено опасно“, цитирайки думи, произнесени от него самия по-рано, които не бях разбрал и продължавах да не разбирам.
Мисля, че възнамеряваше двамата заедно да прегледаме за един последен път книгите. Но по някаква причина не го стори. Просто ги вземаше една по една и ги хвърляше в огъня. Още помня чувството, когато ми беше отнета книжката за оцветяване на сестра ми. Не оказах съпротива, но усещането, когато хартията се изплъзваше между пръстите ми и после полетя към пламъците, беше като от нещо безвъзвратно изгубено.
Тръгнахме си един час по-късно, когато от огъня вече не беше останало нищо (както и от книгите), освен гаснещи въглени и сива пепел. Също като пребледнелия ми баща, чийто вътрешен огън беше потушен. Точно преди да прекосим просеката, аз се върнах за конопените чували, които бяхме забравили да отнесем със себе си. Лежаха до купчинката пепел. Наведох се да ги вдигна, но нещо ме прихвана: духнах леко към жаравата по начина, по който бях видял да прави баща ми. Във въздуха се вдигна фина пепел и влезе в очите ми. Но точно преди да ги затворя, насълзени и смъдящи, зърнах миниатюрно проблясване насред тъмната пепел. Червено-оранжева искра на пробуждащ се отново въглен. Като частица от юнското слънце, озовала се сред море от сива пепел.
В една мрачна сива нощ няколко години по-късно в училищния двор зърнах същия червен отблясък. Косата на едно момиче, което не бях виждал преди, но не можех да откъсна очи от нея, имаше същия цвят. Когато се обърна, погледите ни се срещнаха през дължината на целия двор и през калейдоскопа на движещи се във всички посоки ученици аз си спомних онзи червен въглен, който блестеше насред сивата пепел като юнско слънце.
Обозначението й е Ашли Джун, казах сам на себе си.
Изправен в библиотеката под лъчите на нощната луна, това е споменът, който споделям с нея.
Пресата се е събрала в пълен състав, когато излизаме от библиотеката. От двете страни на тухлената пътека по цялото й протежение чак до основната сграда са се наредили журналисти. Живачни светкавици проблясват от всички посоки. Не че ни притесняват по някакъв начин. Един придружител ни повежда с вбесяващо бавно темпо, като спира на всеки няколко крачки, за да позираме за снимка или да отговорим на някой въпрос. Ашли Джун ме държи под ръка през цялото време, дланта й е обгърнала лакътя ми. Усещането е неописуемо. Ако бях сам, бих ненавиждал врявата и водопада от медийно внимание. Но с нея до себе си се чувствам комфортно и спокойно. И долавям, че същото важи и за нея. Леката тежест на дланта й върху ръката ми, случайните отърквания на бедрото й в моето, усещането да сме заедно, докато се движим по пътеката. Мисля, че причината да се чувстваме така спокойно пред медиите се дължи на отличното ни умение да проектираме образи и да заблуждаваме околните. Поза, звуково въздействие, имидж: всичко пасва идеално.
— Как премина обучението ви? Чувствате ли се готови за лова?
— Мина чудесно и нямаме търпение да го приложим на практика.
— Вярно ли е, че двамата сте екип?
— Не е тайна. Заедно сме.
— Кого от ловците приемате за най-голямо предизвикателство?
Въпросите продължават да валят.
Иначе краткото разстояние ни отнема близо час, журналистите и любопитните гости не свършват, когато се добираме до основната сграда. Продължават да прииждат на тълпи, официални лица и представители на медиите, с кабриолети във всякаква форма и размер. Конете са потни и уморени, когато ги повеждат към конюшните отзад.