— В случай, че на някого от вас се върти в главата идеята… хм… да го кажем така… неофициално да се присъедини към лова утре, върху моите рамене се стовари бремето да разсея тези ви надежди. Сградата ще бъде заключена един час преди здрач. Просто няма да ви е възможно да я напуснете, докато трае ловът.
С драматизъм разклаща виното в чашата си, взрян в живачната лампа.
— Известно време преди да бъде заключено, ловците ще бъдат отведени на неоповестено тайно място. В мига, щом падне здрач, толкова рано, колкото смеят да го сторят, те ще поемат из Пустошта по петите на хепърите. И така… — Гласът му се извисява все повече. — Най-вълнуващият, най-блестящият, най-уникалният, най-кървавият, най-жестокият някога лов на хепъри ще започне.
Банкетната зала се изпълва с изблик на съскане, пукане на кости и звън на чаши.
След речта, след като гостите са се поуспокоили, в единия край на дансинга се настанява струнен квартет. Бавно и непринудено започват да свирят барокова мелодия, аранжиментът е от миналия век. Постепенно дансингът се изпълва с двойки. По средата на първото изпълнение забелязвам, че Върлината става от стола си. Забил е поглед в Ашли Джун и докато върви към нея, показва езика си и облизва устни. Блъскам стола си назад и бързо се запътвам към нея, като изпреварвам Върлината. Тя седи с ръце в скута и с изправен гръб, главата й е вирната очаквателно.
Когато приближавам, тя отмята глава и ме наблюдава с крайчеца на окото си. Дали долових някакво подобие на усмивка да пробягва по устните й, зърнах ли за миг трапчинките й? Предлагам й лакътя си и тя го поема, като се изправя грациозно от стола си със съвсем леко подръпване на ръката ми. Тръгваме към дансинга и отминаваме Върлината, който стои сковано заради неловката ситуация.
Като по поръчка квартетът подхваща нова, по-нежна и романтична мелодия. Заобиколени сме от шепот и мърморене и после другите двойки се изтеглят към периферията, с което поставят мен и Ашли Джун, двойката ловци, в центъра на вниманието. Дансингът е наш. И изведнъж несъзнателно сме привлекли всички погледи. Няколко фотографи се наместват в удобни позиции, фотоапаратите са готови. Обръщам лице към Ашли Джун: в очите й проблясва паника. Никой от нас не желае такова внимание. Но е прекалено късно за това. Подравнявам рамене с нейните, толкова сме близо един до друг, че чувствам топлината, излъчваща се от тялото й. И въпреки всичко изщракването от взаимното ни напасване е почти доловимо. Някаква огромна сила ни привлича един към друг, като че сърцата ни са две могъщи страни на магнит.
Изравям от паметта си всичко, научено в училище, стискам ръце в юмруци и преплитам кокалчетата им с тези на нейните юмруци. Ненавиждах уроците по танци в училище, мразех близостта, боях се, че може да не съм обръснал светлите косъмчета по пръстите си достатъчно гладко. Но сега с Ашли Джун съм освободен от такива страхове. И също така съм свободен да чувствам: гладката й кожа, мускуса на тялото й, дъха й, галещ деликатно шията ми. Блестящите й зелени очи срещат моите. Ще ми се да можех да й шепна, но прекалено много погледи са устремени към нас и музиката е прекалено нежна. А и какво бих казал?
Така погълнат съм от мига, че почти забравям за необходимостта да танцуваме. Притискам кокалчетата си към нейните още по-силно, за да й покажа, че се каня да започна. Леко побутване в отговор и поставяме началото. За двама души, които никога не са танцували заедно, се справяме изненадващо умело. Телата ни се движат в плавен синхрон, разстоянието помежду ни е късо и постоянно. С изключение на няколко минимални отърквания, краката ни се движат в хармония и ритъм, стъпалата ни са на няколко сантиметра едно от друго, но никога по-близо. В училище часовете по танци за мен бяха всичко на всичко поредица движения, които да следвам, елементи, които да изпълня в нужния ред. Но с Ашли Джун всичко е непрекъснат поток, достатъчно е да се отдадеш и да станеш част от процеса. В края я оставям да направи завъртане в три такта, а тя вдига дългите си слаби ръце над главата си подобно на танцуващ дервиш. Постепенно забавя пируета си и косата й се разпилява съблазнително пред лицето, а зелените й очи като че ме пронизват. Чувам няколко въздишки, идващи от масите.
— Иха — произнасям с устни.
Започва следващата мелодия. С Ашли Джун се разделяме. Ред е на задължителните танци със съпругите на висшите служебни лица, които са прекалено незаинтересувани от танцуването или от жените си (или и от двете), че да си направят труда да станат от масите. Истинско изпитание е това безкрайно танцуване и повърхностно бърборене. И след няколко изпълнения върху челото ми започва да се образува тънък филм от пот. Нужна ми е почивка, но на опашката чакат прекалено много жени.