— Подушвате ли нещо? — пита жената насреща ми. Танцувам с нея вече повече от минута, но забелязвам как изглежда едва след като задава въпроса си.
— Не, всъщност не.
— Миризмата на хепъри е много силна. Не знам как всички вие успявате да се съсредоточите при този аромат. Толкова е разсейващо. Чувала съм, че се свиквало с течение на времето, но е така силна, като че някой от тях се намира точно пред мен.
— Понякога, когато вятърът идва от запад, дотук стига миризма от купола — отговарям.
— Тази вечер не ми се струва много ветровито — отбелязва тя и хвърля поглед към отворените прозорци.
Следващата жена е още по-пряма.
— Според мен — заявява — някъде в тази зала има хепъри. Мирисът е прекалено остър.
Обяснявам й за идващия от запад вятър.
— Не, не — настоява. — Толкова е силен, сякаш вие самият сте хепър.
Почесвам китката си. Тя отвръща със същото. За щастие.
След края на песента тя прави реверанс, а аз й се покланям. Следващата на опашката вече се е запътила към мен. Настъпва раздвижване и някой се намесва. Ашли Джун е. Докато я гледам в очите, разбирам, че е наясно какво се случва и се тревожи. Другата жена е разочарована и се кани да протестира, но осъзнава за кого става дума. Отстъпва назад. С Ашли започваме да танцуваме. Отново се чува щракането на фотоапарати.
Този път танцът не ни носи удоволствие. Прекалено сме загрижени за намиращите се около нас, прекалено ужасени от лъщящата пот, която може да се появи на лицето ми всеки миг, и от излъчваната от мен воня. След края на изпълнението казвам (достатъчно силно, че да чуят околните) на Ашли Джун, че трябва да използвам тоалетната. Не съм сигурен как би ми помогнало това, но не мога да понеса повече тези енергични движения. Трябва да се махна и да дам шанс на тялото си да се охлади. Тя отвръща, че ще ме чака.
Отпочивам и си върша работата в писоара, когато някой влиза. Застава пред писоара до мен, макар че всички други в редицата са свободни. Всъщност цялото помещение е празно.
— Колко ще изкараш? — пита.
— Моля?
— Въпросът е съвсем прост. Колко дълго ще изкараш? — Висок е, с внушителна фигура и широки рамене. На носа му се мъдрят префърцунени очила, които са в пълен дисонанс с плещестото му и мускулесто тяло. Смокингът не му е по мярка. С няколко размера по-малък е и се набира под мишниците му.
Решавам да го игнорирам и се съсредоточавам върху стикера мишена в писоара. Трябва да се целиш в него. Предполага се, че тогава разплискването ще е най-малко и оттичането е най-добро. На повечето места стикерът изобразява муха, пчела или футболна топка. В случая е снимка на купола.
— Дълго или кратко? — пита мъжът.
— Какво?
— Дълго или кратко ще издържиш?
— Вижте, все още не разбирам за какво говорите.
Мъжът души около себе си.
— Предвиждам кратко. Може би трийсет минути. В мига, когато вие, ловците, излезете от полезрение, другите ще ви видят сметката. На теб и на момичето.
Репортер. Вероятно папарак, който се е промъкнал с фалшив пропуск в желанието си да се порови отвътре. Те действат именно така: подмятат нещо вбесяващо, за да получат реакция, и после коментират реакцията. Най-добре е да бъдат игнорирани.
Затварям ципа си и се запътвам към автомата за хартиени салфетки до вратата.
Той също затваря ципа си и бързо ме следва, посяга към автомата за салфетки и блокира пътя ми навън. Автоматът изстрелва малко парче хартия върху дланите му.
— Всичко, което се опитвам да ти кажа, е да използвате ТОИ — заявява, докато мачка салфетката в ръце. — Използвайте ги рано и без да се колебаете. Ловците и особено онези студентчета ще се опитат да ви отстранят рано в играта. Бъдете много внимателни.
Докато говори, нито веднъж не поглежда към мен, а се е втренчил в автомата, като че е телесуфльор.
— Кой сте вие? — питам. И откъде знае за ТОИ?
— Ако искаш съвета ми — продължава той, — не мисли, че нещата са каквито изглеждат. Да вземем тази вечер например. Погледни този пищен банкет. Какво ви казаха? Че са решили да го устроят в последния момент? Обърни внимание на храната, виното, украсата, броя на гостите и ми кажи дали това е нещо организирано набързо. Помисли и за така наречената лотария — манипулирана е, доколкото това е възможно. Мислиш, че си тук по случайност ли? Нещата не са каквито изглеждат. — Полага длан върху бравата и се кани да си тръгне. В следващия миг се обръща към мен.