— И момичето. Онази красавица, с която танцуваше преди малко. Внимавай с нея. — Погледът му се насочва към мен за първи път. Очаквам да открия там суровост и тя е налице. Но също така проблясва искрица на доброжелателство, която не очаквам. — Трябва да внимаваш. Тя не е тази, за която я мислиш. Не й позволявай да те подвежда. — След тези свои думи той отваря вратата и изчезва.
Проклет ненормалник, казвам сам на себе си. Взимам хартиена салфетка и точно се каня да изтъркам подмишниците си, когато групичка от четирима или може би петима нахлува развеселено в помещението. Шумни са, доста нестабилни и определено пияни. Излизам навън. Бързо се озъртам за онзи папарак, но той не се вижда наоколо.
— Ела с мен. — От нищото до мен изниква Ашли Джун и шепне в ухото ми. — Приключихме със задължителната прилежност. Всички толкова са се натряскали, че няма да забележат отсъствието ни. Хайде — нарежда ми и аз изпълнявам.
Повежда ме през залата, а стройната й фигура се движи по средата на дансинга сред сумрачните танцуващи силуети. Извън банкетната зала коридорите са празни и музиката става все по-приглушена, колкото повече се отдалечаваме. Мисля, че се запътваме към нейната стая, но се качваме по стълбите, отминаваме третия етаж и продължаваме нагоре, докато вече няма стълбищни рамена, по които да продължим. На най-горната площадка тя бута някаква врата и се озоваваме под обсипаното със звезди небе.
— Качвала съм се тук няколко пъти. Никой никога не идва — обяснява ми полугласно. Пустошта лежи пред нас подобно на замръзнало море, неподвижно и гладко. Безбройните звезди над главите ни блестят меко и събуждат усещането за още по-голяма празнота.
Повежда ме към центъра на покрива, малките камъчета под краката ни се движат при всяка наша стъпка. Спира и се завърта с лице към мен.
Точно зад нея съм. Раменете ни се докосват, когато се обръща, но тя не се отдръпва. Толкова е близо, че чувствам дъха й върху устните си. Когато вдига поглед към мен, зървам отражението на звездите в очите й, които са навлажнени като че от вечерна роса.
— Родителите ти дадоха ли ти обозначение? — пита.
Кимам.
— Да. Но после един ден просто спряхме да го използваме.
— Помниш ли какво беше?
— Джийн.
Тя остава смълчана за кратко. Виждам как устните й произнасят името безмълвно като за проба.
— Ами ти? — питам.
— Не помня — отговаря тихо. — Но и бездруго не бива да се наричаме един друг с имената, дадени ни от семействата. Току-виж, неволно сме се нарекли така пред други. Това може да привлече ненужно…
— Внимание — довършвам вместо нея.
Потискаме усмивката, която се мъчи да се появи на устните и на двама ни, сякаш моите и нейните са двете половини на едно цяло, и започваме да чешем китките си.
— Баща ми не спираше да ми го повтаря. Не привличай ненужно внимание върху себе си. През цялото време. Предполагам, същото е било и с теб.
Тя кима, а по лицето й пробягва тъга. Заедно се заглеждаме към Пустошта и към намиращия се на разстояние купол. Чуваме някъде под нас как група празнуващи излизат навън, вероятно запътили се към купола, а пиянските им викове са завалени и неясни. Гласовете им заглъхват постепенно и накрая напълно се изгубват.
— Хей, нека ти покажа нещо — заговаря Ашли Джун. — Можеш ли да повториш това странно нещо? Първо трябва да седнем. — После поставя дясното си стъпало върху хлътнатината между пръстите и петата на другото и започва да движи крака си бързо, подобно на вибриране. — Когато се почувствам нетърпелива или нервна, все исках да мърдам така крака си. Родителите ми непрестанно ме предупреждаваха да не го правя, но и до днес ми се случва, когато съм сама. Веднъж като започнеш, кракът ти минава на автопилот. Виж, дори не мисля съзнателно за случващото се. Движи се от само себе си.
Опитвам. Не се получава.
— Мислиш прекалено много — отбелязва тя. — Просто се отпусни. Изхвърли го от съзнанието си. Прави бързи и кратки тласъци.
На четвъртия опит се получава. Кракът ми просто започва да подскача от само себе си.
— Иха! — изкрещявам изненадан.
Тя се усмихва така невъздържано, както не съм я виждал никога да прави, а от гърлото й се откъсва тихичък звук.