— Това се нарича смях — обяснявам й.
— Знам. Въпреки че родителите ми понякога го наричаха кикотене. Чувал ли си тази дума?
Поклащам глава.
— За нас беше само „смях“. И не го правехме често. Баща ми… Той все се тревожеше, че ще изгубя контрол върху себе си и ще се изпусна на публично място.
— Да, моят също.
— Напомняше ми всяка сутрин. Не прави това, не прави онова. Не се смей, не се усмихвай, не подсмърчай, не се мръщи.
— Но това ни е довело дотук. Имам предвид, че още сме живи.
— Предполагам, че си права. — Обръщам се към нея. — Баща ми споменаваше нещо наистина странно. Може би твоите родители също са ти го казвали. „Никога не забравяй кой си.“
— „Никога не забравяй кой си“? Не съм го чувала.
— Баща ми го казваше веднъж годишно. Винаги ми се е струвало странно. Забивам поглед в краката си.
— Те кога… Нали разбиращ?
— Родителите ми ли?
Тя кима нежно.
Взирам се в източните планини.
— Майка ми и сестра ми преди години. Не ги помня много ясно. Един ден просто изчезнаха. А баща ми преди седем години. Беше ухапан.
След това потъваме в мълчание, предлагаме един на друг утеха и разбиране. Носещата се от банкетната зала музика е приглушена и неясна, като че идва от километри разстояние. Насочваме погледи към купола, който се издига на мястото си спокоен и блестящ.
— Незнанието е благословия — прошепва тя. — Тази вечер спят в блажено неведение какво ги очаква утре. Краят на живота им. Горките.
— Има нещо, което трябва да знаеш — казвам аз след известно време.
— За какво?
— За хепърите.
— Какво е то?
Пауза.
— Когато взех вода от езерото, не просто влязох и излязох. Прекарах вътре известно време. Те говорят. Дори четат. Не са диваците, за които ги смятах. Нищо подобно.
— Говорят? И четат? — Тя се взира невярващо в купола. Вътре нищо не помръдва.
— Обичат да го правят. В колибите си имат книги. Цели рафтове с книги. И са артистични: умеят да рисуват.
Тя поклаща глава.
— Не разбирам. Мислех, че са отглеждани като селскостопански животни. Защо са ги опитомили и обучавали?
— Не, разбирам, че е трудно да се приеме, но дори не става въпрос, че са били опитомени и обучавани подобно на циркови животни. Нещо повече от това са. Те са… как да кажа… нормални. Разсъждават, съвсем смислени са, дори се шегуват. Също като нас с теб.
Лицето й се изкривява от гримаса. Мълчи и обмисля нещо.
— Значи си им казал за лова — заявява директно.
— Нямат представа за него — отвръщам. — Понякога незнанието наистина е благословия.
— Какво им каза за себе си?
— Че съм заместник на онзи учен. — Поколебавам се. — Би било прекалено… нетактично да обясня, че съм ловец на хепъри. Може би трябваше да ги предупредя по някакъв начин. Може би трябваше да ги уведомя за лова.
— Не, постъпил си правилно — възпротивява се тя. — С какво би им помогнало това? Пак би ги очаквала сигурна смърт.
Безчет мисли пробягват през главата ми в следващите няколко секунди. И после:
— Мислиш ли, че е редно да предприемем нещо?
Тя се обръща към мен.
— Много смешно.
— Не. Говоря сериозно. Вместо да вкараме в действие плана си, дали не е по-добре да им помогнем?
Очите й се разширяват съвсем леко и после се връщат в нормалното си състояние.
— Какво имаш предвид?
— Дали не е редно…
— Какво?
— Да направим нещо, за да им помогнем?
— Не ставай смешен.
— Не съм. Те са като нас. Ние сме като тях.
В очите й се появява силна изненада.
— Не, не са. Много различни са от нас. Не ме интересува, че умеят да четат. Продължават да бъдат прехвалени животни. — Тя стиска ръката ми по-силно. — Джийн, не искам да изглеждам коравосърдечна, но няма какво да сторим за тях. Ще умрат по време на лова, без значение дали ще ги използваме като наше предимство, или не.
— Бихме могли… Не знам… Бихме могли да им кажем да не напускат купола. Да им обясним, че писмото, в което ги уведомяват за неизправността на купола, е номер. — Прекарвам ръка през косата си, като дърпам силно. — Наистина е трудно, Ашли Джун.
Когато отново заговаря, тонът й е по-мек.
— Ако те умрат утре, какъвто е планът ни, тяхната смърт поне ще даде шанс за нормален живот на нас. Но ако не предприемем нищо, смъртта им не само ще е безцелна, но ще гарантира нашата гибел. Можем да придадем значимост на техния край и да си извоюваме шанса за истински живот, Джийн. — Очите й са широко отворени и умоляващи. — Нашият нов живот, Джийн. Заедно. Толкова ли е лошо да извлечем нещо добро от всичко това?