Не казвам нищо.
Очите й започват да се пълнят със сълзи, които вероятно за първи път в живота си тя не се опитва да спре. Започват да се стичат по страните й. Протягам се с намерението да ги попия с ръкава си, но тя сграбчва ръката ми и я полага върху лицето си, като притиска дланта ми точно на мястото, където се намира вадичката. Меката й кожа и влагата на сълзите й, гъделичкащи разперената ми длан. Сърцето ми е разтопено и нейните сълзи се смесват с него.
— Моля те — прошепва, а отчаянието в гласа й ме съсипва.
Раменете ни се докосват. Когато се обръщам, тя също се е обърнала, за да се озове с лице към мен. Толкова е близо, че успявам да зърна миниатюрна бенчица в ъгълчето на окото й. Потърквам я леко с върха на пръста си.
— Бенка е. Колкото и да търкаш, няма да я махнеш — прошепва.
— Не се опитвам да я махна. — Не знам какво точно правя. Единственото, което знам, е, че сърцето ми прелива и е на път да се пръсне, а аз не знам какво да предприема.
Тя повдига леко разголената си ръка. Очите й са широко разтворени, а погледът й е приканващ. Кожата под мишницата й е изложена на показ и тя чака. Хвърля поглед към лакътя ми, а после към мен.
Нежно, колкото ми е възможно, се протягам и снижавам ръката й.
— Моля те — произнасям едва чуто, по-тихо дори от шепот. — Не ме разбирай погрешно, но… никога… Това никога не е означавало нищо за мен.
Вместо в погледа й да проличи обида, там се чете облекчение и тя е завладяна от емоции. Сваля ръката си.
— С мен е същото. Винаги съм се преструвала, че се наслаждавам особено много. — Обръща глава в другата посока. — При случаите с приятеля ми или с теб онзи път в килера. Струваше ми се, че нещо с мен не е наред. — Тя въздиша и потръпва. — Разбира се, че има нещо не наред с мен. Не съм нормална. Хепър съм. — Последната дума прозвучава като декларация, като окончателно признаване на вина.
Без да съм наясно какво точно правя, хващам ръката й, като разтворената ми длан се намира върху опакото на нейната. Чувствам малките издатинки на костите и лекото напрежение в пръстите й. Отдръпвам ръката си, но тя я търси отново. Поставя дланта си върху моята и повърхността на нейната е изцяло прилепнала към повърхността на моята собствена. Взираме се в очите един на друг. Усещането, за разлика от всичко изпитвано от мен преди, е напълно завладяващо. Не посмявам дори да дишам. Тя затваря очи и отмята глава. Разтваря устни, изненадващо приканващи.
И после пръстите й се преплитат с моите. Преди никога не съм виждал такова нещо. Дори не съм наясно, че е възможно. Но меката кожа отстрани на пръстите й, които се отъркват в моите, е същата като тази на тила й, копринена и нежна, и кара цялото ми тяло да потръпва.
— Ашли Джун — прошепвам.
Тя не казва нищо, само продължава да държи главата си обърната към небето.
— Знам — пошушва най-накрая. — Знам.
Звездите блещукат. Главата на Ашли Джун е на рамото ми, ръката й лежи върху гърдите ми, като все още държи моята. Не сме се пуснали дори когато легнахме и задрямахме. Чувам дишането й и глухото отекване на ударите на сърцето й в гръдния ми кош. Очите ми се затварят. Отново заспивам.
Когато се събуждам, небето е изсветляло, а избледняващите звезди чезнат по сивия небосклон. Наближава изгревът. Ашли Джун вече не е до мен. Изправям се до седнало положение, а камъчетата под мен се разместват.
Няма я на покрива. Тръгвам към корниза озадачен.
Виждам я на разстояние. Крачи, дълбоко замислена.
Няколко минути по-късно вече съм на тухлената пътека и бързам към нея. Доказателства от нощната веселба се въргалят навсякъде: картонени чинийки, шишчета, чаши за вино, празни бутилки покриват алеята. Дори локвички повръщано. Докато я приближавам, тя ме усеща и се обръща в очакване да стигна до нея.
— Здравей — продумва с вяла усмивка и посяга към ръката ми.
— Надявам се никой да не ни види.
— Няма, всички са извън строя.
— Дано да е така. Какво правиш?
— Нещо ми тежеше. Трябваше да се разходя и да прочистя ума си. — Стиска ръката ми. — Радвам се, че дойде. Ела с мен — казва и тръгва към купола.