Вървим под изсветляващото небе ръка за ръка, дланите ни пасват идеално една в друга, ръцете ни се преплитат с изненадваща лекота, а нежната й кожа се долепя до моята. Телата ни се накланят едно към друго все повече, докато вървим към купола. Лесно е да се забрави какъв ден е. Ден, който ще завърши с лова, с жестокост и смърт.
Спираме пред Пъпната връв.
— Отвори — нарежда ми.
Вътре, в самия център на конвейерната лента, стои голям пощенски плик. Поглеждам към Ашли Джун и тя кима с широко отворени очи, а погледът й като че ме пронизва.
Изваждам го, като чувствам с пръстите си релефния надпис, състоящ се от главни букви.
СПЕШНО: ОТВОРЕТЕ НЕЗАБАВНО!
— Предположих, че вече ще е тук. Това е писмото, информиращо хепърите за предполагаемата неизправност на купола. Ще ги накара да го напуснат и да се втурнат към Пустошта. От защитени ще ги превърне в несъзнателни жертви. Ще направи лова възможен. Именно то ще убие хепърите.
Поглеждам към нея, а после обратно към писмото.
— Защо ми го показваш? — питам.
— Защото преди не бях честна спрямо теб, Джийн. — Опитвам се да я прекъсна, но тя клати глава. — Не, важно е, остави ме да довърша. Имам чувството, че те принудих да се съгласиш на нещо, за което по-късно ще съжаляваш.
— Това не е…
— Не, Джийн, чуй ме! Не искам да се чувстваш, че си бил подмамен в нещо. Искам да ти дам още една възможност. Да обмислиш нещата сериозно и сам да решиш какво да сториш.
— За какво говориш?
— Ако върнеш писмото обратно в Пъпната връв, значи ловът има бъдеще. Също и ние. Но съществува вариантът да не го сложиш обратно; да го унищожиш. Тогава хепърите ще живеят. Зависи от теб. Наистина зависи от теб. Искрена съм.
— Ако го унищожа, ловът ще бъде отложен. Може би с няколко дни, вероятно със седмица. Няма да издържа толкова дълго. Дотогава ще съм разкрит.
— Знам — отвръща.
— Защо го правиш?
— Защото така — отговаря с треперещ глас тя. — Виждам, че нещо подобно би те разяждало отвътре. Не бих могла да се примиря с мисълта, че аз съм ти го причинила. Но сега, виж, всичко е в твои ръце, буквално. Ти избираш.
Взирам се в плика в ръцете си, правоъгълен и плътен. Поклащам глава. Не мога да реша.
— Не постъпвай така — заговарям, но тя отклонява поглед. Хапе долната си устна, а очите й отново са влажни. Хвърлям поглед към купола и към колибите под него, вратите и прозорците още са затворени. Замислям се за хепърите вътре, как спят в леглата си, гърдите им се повдигат и спускат, очите им са затворени, кожата пулсира леко от циркулацията на кръвта.
Слънцето наднича иззад източните планини. Пустошта е озарена от розово-оранжево сияние, което облива купола; пречупените лъчи проникват вътре и карат намиращото се под него езеро да искри, отразявайки светлината. Изгревът е настъпил.
Ашли Джун не може да ме погледне. Погледът й се мести вляво и вдясно над раменете ми. Взирам се в нея в очакване най-накрая очите й да се спрат върху мен. Оранжевият изгрев кара кестенявата й коса да пламти. И най-после зелените й очи, които блестят като диаманти заради събралите се там сълзи, намират моите.
Очевидно толкова стига. Да ме преобърне, да ме завладее. Топлите отблясъци от лъчите на изгряващото слънце, най-красивото момиче, което някога съм виждал, възможността да делим съвместен живот, за какъвто дори не съм посмявал да мечтая.
— Добре — прошепвам. Отварям вратата и поставям писмото обратно в Пъпната връв. Хлопването на капака финализира решението ми.
Тръгваме си бързо след това, тъй като не искаме да бъдем забелязани от някой пробудил се рано хепър. Въпреки копнежа ни да сме заедно, решаваме, че е най-добре да се разделим и всеки да се прибере в своята стая. Нареждането на директора да спим разделени — или по-точно да не се събудим заедно — звучеше много настоятелно; и макар никой да не е буден, та да може да забележи, в този момент вероятно е най-добре да не привличаме негативното му внимание. Плюс всичко друго се налага да съберем мислите си за вечерта, когато започва ловът на хепъри, и ако подремнем за кратко — а това няма как да се случи, докато сме заедно, — само ще ни е от полза.
— Постъпваме правилно — казва ми насърчително тя, когато се озоваваме пред вратата на института.
— Знам — отвръщам и после казвам сам на себе си: — Знам.
— Не е нужно да ме изпращаш до стаята ми. Ще се оправя сама. Слънцето вече изгря и не е добре да отваряме и да затваряме врати повече, отколкото се налага.