— Добре.
— Ще се видим след няколко часа. Ще се присъединим към останалите участници за началото на лова. По това време хората вече ще са започнали да осъзнават, че заключването не е било успешно. Ще се втурнат масово навън от сградата. Ще намерим място, където да се скрием.
— Добре. — Намръщвам се.
— Какво има?
— Просто се чудя къде са останалите ловци. Досега служителите би трябвало да са ни уведомили къде да се съберем за началото на лова.
— Не се тревожи. Сигурна съм, че ще ни кажат.
— Добре.
— О — додава, — ако дойдеш до стаята ми и ме няма, провери в Контролния център. Ще бъда там, за да освободя заключването. Също така искам да огледам мониторите и да намеря най-доброто скривалище за мига на големия наплив.
Прегръщаме се дълго и силно. Телата ни са уморени, но в сърцата ни бушува огън. Тя открехва леко вратата и се вмъква вътре. Вратата се затваря бързо и тихо.
Минути по-късно съм обратно в библиотеката. Вратата изщраква зад гърба ми. Тъмнината вътре е непрогледна и поглъща всичко; налага се да дам време на очите си да се настроят. Движа се бавно в сърцевината на сградата и е толкова тъмно, че няма разлика дали съм със затворени или отворени очи, докато не зървам далечна светла точка в главната секция. Причината е в дупката в капака. Все още не се вижда слънчев лъч; ще минат часове, преди слънцето да застане в нужната позиция встрани от сградата. Засега е просто бледа светла точка като взиращо се в мен око.
Замайването ме залива подобно на водопад. Примъквам се до близкото кресло. Не ми отнема дълго да заспя. Още докато се стоварвам върху възглавницата на креслото, а клепачите ми се спускат подобно на кадифена театрална завеса, вече съм погълнат от дрямка. И в последния миг, преди напълно да се предам на съня, неясна мисъл привлича вниманието ми подобно на забила се треска. Има нещо нередно. Нещо не е както трябва. Но вече е прекалено късно и аз съм дълбоко заспал.
Събуждам се, а сърцето ми препуска бясно. Дори без да отварям очи усещам нередността. Мускулите ми са напрегнати, а гърбът ми е скован. Бавно повдигам клепачи. За миг единственото, което успявам да зърна, е светлината в другия край на помещението, която струи от дупката в капака, съвсем слаба е, но се засилва с всяка изминала секунда. Докато наблюдавам, виждам как започва да се оформя лъчът, кос и неясен, но развиващ се също като пъпката на цвете.
Съдейки по интензивността и ъгъла, от заспиването ми са минали часове.
Усещането за нещо нередно продължава да изпълва въздуха, само че се е засилило още повече. Изправям се много бавно, сковаван от жажда и страх. Бледата светлина е накъсана и разсечена също като разделения на фрагменти диск на луната, когато го наблюдаваш през оголелите клони на зимната гора.
Насочвам се натам с протегнати напред ръце, като въпреки страха все още ме мъчи сънливост.
И тогава…
Дълги кичури коса се отъркват в лицето ми, противно интимна ласка. От устните ми се откъсва неволен кратък вик. Като да се натъкнеш на паяжина, но много по-лошо. Кичурите коса не се отдръпват при контакта, а се разстилат по горната част на лицето ми, покриват скулите ми и страните на носа ми, преплитат се с миглите ми, подобно на тънки пръсти, които опипват лицето ми, сякаш принадлежат на слепец, четящ по метода на Брайл.
Впрягам цялата си воля да не отметна рязко чуждата коса от лицето си. Снижавам се и поглеждам нагоре. Някой спи в стойката. Коремни плочки. Дългата й черна коса се спуска надолу като разнасящ зараза водопад, бялото лице се мержелее над нея като отблъскваща луна. Останалата част от тялото й е потънала в сенките и се създава илюзията за рееща се отсечена глава.
Затварям очи и броя секундите, като се моля да не се размърда. Ослушвам се. Не се чува нищо, освен кратко проскърцване в другия край на помещението. Отварям очи и виждам книгите по пода — стотици са, свалени небрежно от рафтовете и нахвърляни в основата им, подобно на купчини сняг след минаването на снегорин.
Атлета виси заспал от един рафт, а обувките му са вклинени в малкия отвор, за да го поддържат на място. Приспособил е библиотечния шкаф като спална стойка.
И не е само той. В помещението става все по-светло и малко по-нататък зървам Алени устни да виси от най-горната лавица. Тук е и Върлината. Боже, завързал е колана си за един въздухопровод и виси направо от тавана. Феерична рокля се е привързала към главния полилей и бавно описва окръжности, полилеят се е наклонил заради тежестта й. Всички ловци до един. Дошли са тук предишната нощ. Не съм сигурен защо.