През цялото това време съм спал в гнездо на стършели.
Опитвам се да не изпадам в паника, докато изучавам помещението. С всяка изминала секунда тъмнината отстъпва място на сивота, косата светлина се превръща във все по-ясен и дълъг лъч. Зървам купчината с чифтове обувки, опаковки слънцезащитен лосион, спринцовки с адреналин. Оборудване и принадлежности, нужни за лова.
Тук са за лова. За да се наспят през деня. Да бъдат на сигурно място извън института, когато заключването се задейства. Библиотеката е отправната точка.
Но разбира се. Как може да не съм го осъзнал досега?
Слънчевият лъч става все по-ясен и по-дълъг. Ужасяващо предчувствие за неизбежност започва да ме притиска отвсякъде като затягаща се около гърлото ми примка. И после, просто така, осъзнавам какво следва.
Първо, спящите ловци ще се чувстват леко опърлени, неприятно усещане, което ще се усилва, когато светлината започне да гори клепачите им. Вероятно вече е започнала да им действа, ще им се гади и по кожата си ще имат изгаряния. Ще се събудят и ще побягнат с пяна на устата. Ще се втурнат с писъци и съскане към другия край на библиотеката, възможно най-далече от светлината.
И ще останат там разтревожени от така опасния слънчев лъч. Ще се зачудят — и ще могат да го обсъждат помежду си с часове, преди да падне нощта — как пребивавалият тук млад ловец е успял да оцелее. Младият ловец, който никога не се е оплаквал от стаята си, не е споменавал за никакви проблеми със светлината и около него винаги се носи миризма на хепъри, като се замислиш.
Поклащам глава, за да се отърся от мрачните си разсъждения. Защото все още има време за действие. Просто трябва да запуша дупката. При това бързо. Внимателно отстъпвам встрани от висящото тяло на Коремни плочки и изминавам цялата дължина на помещението.
— О, ето те и теб.
Обръщам се. Директорът се взира в мен, увиснал с главата надолу по средата на пътеката между стелажите. — Търсихме те по-рано. Не успяхме да те открием. Нито пък онова прекрасно момиче. Трябваше да ви уведомим, че сборният пункт на ловците за началото на лова ще бъде библиотеката. Както и да е, явно все пак някой е успял да ти каже.
— Ние бяхме…
— Не, не е нужно да ми обясняваш. Радвам се, че успя да дойдеш преди изгрева. — Той се втренча в мен, после в пространството зад мен, озърта се наоколо. В погледа му се прокрадва объркване. — Да не си оставил вратата отворена. Ужасно светло е.
— Не, аз…
— Изглеждаш ми притеснен. Какво има?
— Не, не. Не съм притеснен. Просто съм развълнуван, това е всичко. Все пак наближава ловът. Започва след само няколко часа. Пет или шест? Не съм сигурен кое време е.
— По-скоро след четири часа. Чух, че се задава ужасна буря. Ще се стъмни по-рано от обикновено. — Поглежда ме. — Контролирай се. Бъди готов да реагираш.
— Опитвам се. Но е трудно да не се вълнуваш. Хората биха убили да са на мое място.
— Така ли?
— Да. Сигурен съм, че е така.
— Добре — отвръща с кимане той. — Точно от такъв начин на мислене имаш нужда. — Погледът му се стрелва вляво от мен. — Всички ТОИ са тук, отдолу. Реших, че ще е добре да ги държа далече от другите.
— Разбира се. — Дипломатическите куфарчета стоят на няколко метра. До тях е дневникът на учения.
— Не можех да заспя. Така че зачетох дневника, който открих на масата. — Поглежда ме право в очите. Обясни ми, има нещо, което не разбрах…
В този миг тишината е пронизана от нечий писък. Идва от Коремни плочки. Внезапно лъчът е усилил яркостта си и попада право върху висящата й ръка, пробивайки дупка в дланта й. Миризма на горяща плът, после изблик на крясъци с пълно гърло и вой, докато останалите също се събуждат. Очите на Коремни плочки се отварят рязко и в тях се чете болка. Обръщам се. Директорът все още виси от тавана и гледа право към мен. Поглежда встрани; вижда насочения директно към мен лъч и как аз стоя неподвижно пред него, напълно невъзмутимо. В погледа му се промъква нещо друго наред с изгарящата болка: подозрение, осъзнаване, обвинение.
Разкрит съм заради този слънчев лъч. При всички неща, които съм си представял, че биха довели до гибелта ми, никога не съм допускал, че ще бъде лъч светлина. Винаги съм мислил, че може да е кихане, прозявка или кашлица, които неизбежно ще ме изобличат. Нещо неподлежащо на контрола ми, предателство от страна на тялото ми.