Но не и това: не нещо така просто, така чисто, дори красиво. Интересното е, че именно красивите неща в живота те предават в крайна сметка.
Отстъпвам назад; блъскам стъпалата си в куфарчетата и се препъвам, при което ги плъзвам по пода. Поглеждам нагоре. Директорът е изчезнал. Още писъци, тежко тупване от приземяващи се тела, събаряне на мебели, драскане на нокти по дървения под. И после тишина.
Застивам в очакване на някакъв шум. И после го дочувам: дълъг и протяжен вой. От източното крило. Всички са избягали натам, надалече от лъча. После звукът от шепот, колективен и напрегнат, обвинителен. Единичен тънък писък, но този път не е изпълнен със страх, а с ненаситен апетит, примесен с неистово желание. Останалите бързо се присъединяват в хор. Паника стиска в хватка сърцето ми дори когато се затичвам. Прегрупират се; осъзнават истината. Трябва да действам.
Забързвам. Лъчът вече е достигнал, пълната си дължина и осветява срещуположната стена.
Нещо се движи към мен — толкова бързо, че не може да бъде проследено, — като скача върху мебелите и стелажите. Само петно е, после се хвърля от един рафт с шокираща скорост. Коремни плочки се носи във въздуха с ужасяваща бързина. Към мен.
Затварям очи. Мъртъв съм.
После се чува страховит писък, последван от цвъртящ звук и струйка дим. Слънчевият лъч. Натъкнала се е право на него и той е прогорил голяма дупка напряко на гърдите й. На пода е, от другата страна на лъча, ръцете й са притиснати към очите, устата й е изкривена, докато вие в агония, а горната й устна е покрила долната.
Тичам, като се препъвам по път. Една преобърната маса е препречила пътя ми, но дори докато падам, зървам с крайчеца на окото си неясните силуети на останалите, хукнали към мен с ръце, притиснати към очите. Скоростта им е направо неприлична. Скимтенето и съскането им се забиват в тъпанчетата ми, сякаш са остри като бръсначи нокти.
Падам на пода, а главата ми се удря в нещо твърдо и метално. Бликва кръв; ръмженето им прераства в безумна врява.
Скачат към мен в изненадващ синхрон, левите им ръце прикриват лицата им, а десните са насочени към мен с острите като бръсначи нокти напред. И също така в синхрон ръмженето им се превръща в крясък, когато се натъкват на лъча. Политат назад като един.
До ноздрите ми достига ужасяващо зловоние, предизвикано от гниеща плът и горяща кожа. Казвам си, че трябва да действам, но съм заслепен от стичащата се в дясното ми око кръв от раната на веждата. Обърсвам я с ръкав и докато го правя, виждам, че ловците се изправят, а движенията им са напълно хаотични заради неустоимото желание. Кръвта. Всепоглъщащият аромат на свежа кръв ги влудява. Отново ще ме нападнат. Вместо да се опитват да преминат през лъча, се изкатерват по стените и прекосяват помещението по тавана.
Това ме кара да се активирам, адреналинът нахлува с такава сила, че почти изгубвам ума си. Куфарче с ТОИ. В това съм ударил главата си. А под куфарчето е дневникът на онзи учен. Без да се замисля, го сграбчвам за канапа, усещането е като че държа тънката опашка на умрял плъх, пъхам го под ризата си. Дървената корица се впива болезнено в корема ми. После грабвам дипломатическото куфарче и се втурвам да бягам, а то се поклаща в ръката ми. Воят и ръмженето ме заобикалят отвсякъде, причинени са от болка и от неудържимо желание. Хуквам към вратите през тесния коридор, водещ във фоайето.
И тогава…
Един от тях — Атлета — скача точно пред мен подобно на откъснала се висулка от черен лед. Мигом го удрям с юмрук, което го сварва неподготвен. Протяга се към мен, докато го отминавам, тичайки, и блъска рамото ми (Поряза ли ме? Поряза ли ме?), при което ме завърта. Хвърля се отгоре ми, докато още съм във въздуха, аз размахвам ръце, но не изпускам куфарчето.
Куфарчето го достига и го удря през лицето, в същото време се отваря и намиращият се вътре ТОИ полита във въздуха. Пада на пода.
Съприкосновението временно зашеметява Атлета. Аз се хвърлям към ТОИ и го хващам в същия миг, в който той ме улавя за глезена и започва да ме дърпа към себе си толкова силно, че едва не измъква крака ми от тазовата става. Чувствам как ноктите му проникват през панталоните ми, пробиват кожата ми.
— Ха! — изкрещявам, почти без да осъзнавам, че освобождавам предпазителя.
Той ме тегли към себе си, повдига крака ми към лицето си, устата му се отваря, а зъбите се оголват.