Натискам спусъка и лъчът го уцелва в стъпалото.
Това е достатъчно да го накара да ме пусне. Временно се отдръпва назад, а после се мята към мен.
Този път го уцелвам между очите. Полита назад като ударен от чук.
Зад гърба му останалите тичат към мен.
Атлета крещи от болка, но скача обратно на крака. От челото му се стича гъста течност. ТОИ трябва да е настроен на максималната си мощност. Но няма време да бърникам настройките: в мига, когато го сторя, те вече ще са върху мен.
Алени устни крещи подобно на хиена и се носи към мен.
Използвам последния изстрел и я уцелвам в гърдите. Пада назад, като притиска гръдния си кош и вие от болка. Но в следващия момент отново е на крака, а лицето й е изкривено едновременно от страдание и безмерно желание.
— Кой иска още? — крясвам. — Кой иска още?
Заковават се по местата си, а от удължените им кучешки зъби текат водопади от слюнка. В очите им се чете неувереност, примесена с неистов глад. Въртят рязко глави напред-назад и скърцат със зъби.
— Кой иска още? — Перченето ми е без всякакво покритие. Вече изстрелях последния трети изстрел. Остава ми само да блъфирам.
— Ти? — крещя и насочвам ТОИ към Върлината, който се придвижва към мен сантиметър по сантиметър. — Ами ти? — продължавам да крещя и завъртам оръжието в другата посока към Феерична рокля. Отстъпвам назад към входната врата.
За всяка измината от мен крачка те напредват с по един метър. Кискането им става по-силно, по-нагло, индивидуалното желание започва да измества колективния страх. Атлета, който е най-отпред, прикляка ниско и се готви за скок. Няма да ме оставят да се отдалеча още много.
— Вие сте животните! Вие сте хепърите! — крясвам и се завъртам, като хвърлям безполезния ТОИ към тях.
Те крещят като един, членове на безумен хор.
Накрая онова, което ме спасява, е същото, което заплашваше да ме погуби: неутолимият им копнеж за моята кръв. В мига, когато Атлета скача към мен, е повален долу от останалите. Втурват се напред, но се препъват в него. Това ми дава две секунди преднина, а точно от толкова се нуждая.
Затичвам се към входната врата и от разстояние от пет метра — въпреки че чувствам как ръцете им се опитвам да ме сграбчат за гърба и ноктите им се отъркват в тила ми — се хвърлям към бравата. Усещането от хладния метал върху дланите ми е нещо, което няма да забравя никога. Инерцията ми натиска дръжката надолу, вратата се отваря рязко и полезрението ми е изпълнено от ослепителната белота. Смъденето в очите ми е блажена болка.
Преди изпълнените им с копнеж писъци сега преливат от болка и ужас. Чувам как предприемат скоростно оттегляне.
Но аз не съм приключил с тях. Дори не и наполовина. Отварям вратата отново — зървам лудото щуране в опит да избягат от светлината, подобно на уплашени плъхове — и я подпирам в тази позиция с дипломатическото куфарче. В библиотеката прониква достатъчно светлина, дори и в отдалечените крила, та да направи остатъка от деня за намиращите се вътре ловци безсънен и болезнен.
— Сладки сънища, животни! — изкрещявам и тръгвам да се отдалечавам.
Но в този момент чувам нечий дрезгав и треперещ от ярост глас да проехтява из фоайето подобно на надигаща се в гърлото горчива слюнка. Върлината.
— Мислиш, че ще ти се размине ли? — крещи от сумрака вътре. — Нима мислиш, че си ни победил, глупав хепър? За толкова умен ли се смяташ? Хей, ти, потящ се, смрадлив, пеещ хепър! Едва започваме! По-добре да бягаш! Чуваш ли ме? Защото падне ли здрач, ловът започва! И ние ще изскочим оттук, за да ви подгоним, да впием зъби във вас и да ви разкъсаме на парчета. Чуваш ли ме? Дошъл си тук за лова?! Е, ще го имаш! Разбра ли ме? Ще си получиш лова!
В главната сграда всички още спят. Стъпките ми отекват в тъмните празни коридори. Отминавам банкетната зала. Вътре е като обитавана от прилепи пещера. Множество хора висят заспали от главния полилей, а тъмните им поклащащи се силуети наподобяват гнусни валма заплетена коса. Встрани на няколко въздухопровода висят група репортери, а фотоапаратите все още са нанизани на вратовете им и почти докосват пода.
Ашли Джун не отговаря на почукването. Отварям вратата. Стаята й е празна.
В контролния център на горния етаж е, където ми беше казала, че ще бъде. Стои пред мониторите и върти глава.
— Здравей — изричам полугласно, когато влизам, защото не искам да я стресна.
Косите слънчеви лъчи проникват вътре и изпълват помещението с ярка светлина. Приближавам се до нея.