— Здравей. Не трябваше ли да си заспал? — Тя се обръща. — Мисля, че открих идеалното място да се скрием…
— Ашли Джун.
— Какво има? — Забелязва изражението на лицето ми.
Поклащам глава.
— Джийн, какво има?
— Съжалявам.
Тя се взира дълбоко в очите ми и ме изучава.
— Кажи ми какво става, Джийн.
— Нещо наистина ужасно.
Тя полага длан върху ръката ми.
— Какво се случи?
— С мен е свършено.
— Какво имаш предвид?
Обяснявам й. За ловците в библиотеката, за слънчевия лъч, за това как са разкрили кой съм. По лицето й пробягва тревога.
— Свършено е — повтарям. — По петите ми са. Веднъж щом залезе слънцето, ще ме подгонят.
Изправя се и прави няколко крачки. Ръцете й са отпуснати до тялото и тя навежда глава, дълбоко замислена.
— Имаме ТОИ. Можем да се върнем до библиотеката и да ги изтребим.
— Ашли…
— Не, чуй ме. Можем да се справим. Никой друг не знае за теб, освен ловците в библиотеката.
— Аш…
— Ако ги отстраним, никой друг няма да научи и тайната ти е спасена.
— Това е самоубийствена мисия…
— Имаме ТОИ.
— Остана само един. Другия го използвах. И е заровен някъде из хаоса в библиотеката. Не знам къде точно. Надвишават ни по брой, бързи са, силни са, имат зъби, нокти…
— Ще го открием и ще го настроим на максимум. Това го прави смъртоносен…
— Няма да го открием!
— Можем…
— Аш…
— Какво? — изкрещява тя и изведнъж гласът й е станал задавен. — Какво очакваш да кажа? Какъв друг избор имаме? — Започва да ридае неконтролируемо.
Протягам се и я придърпвам в прегръдките си. Тялото й е студено; тя трепери.
— Трябва да опитаме. Трябва да продължим да търсим изход — настоява.
— Свършено е. Дадохме най-доброто от себе си. Повече нищо не може да бъде сторено.
— Не! Отказвам да го приема! — Тя се отдръпва с плач. Стиска здраво дланите си в юмруци. После дишането й става равномерно, а тялото й достига пълен покой. Покоя на човек, намерил решение.
— Можем да заживеем в купола — казва кротко, все още загледана през прозорците с гръб към мен.
— Какво?
— В купола. Ще оцелеем, както са го правил останалите хепъри в продължение на години.
— Няма начин. Не мога да повярвам…
— Ще се получи. Куполът действа на автопилот. Издига се при здрачаване и се прибира по изгрев. Винаги ще ни защитава.
Взирам се в гърба й. Повече не мога да понеса да гледам гърба й. Приближавам до нея, хващам я за ръка и я завъртам.
Лицето й изневерява на спокойния глас и стойка. По страните й се стичат сълзи.
— Ашли…
— Това е единствената възможност за нас. — Гледа ме право в очите. — И ти го осъзнаваш, нали?
За нас. Думата отеква в ушите ми.
— Няма да ти позволя… В момента искат само мен — казвам й. — Можеш да продължиш напред с живота си.
— Мразя този начин на живот! Повече, отколкото ти го мразиш.
— Бива те. Виждал съм те, можеш да продължиш…
— Не! Ненавиждам го с всяка частица от съществото си. Не мога да се върна към него сама. Към преструвките, към потиснатите желания. — В очите й проблясва нещо, което в началото приемам за гняв. Но после тя продължава да говори. — Ти ми причини това, Джийн. И сега не мога да се върна, не и сама, не и без теб, Джийн. — Подсмърча. — Куполът. Това е единственият начин да сме заедно.
— Куполът е затвор. Извън него поне ще си свободна.
— Навън съм затворник в собствената си кожа. Потъпкваните желания, потисканите усмивки, престореното почесване на китката, фалшивите уголемени зъби — това са решетките на един много по-страшен затвор.
Мислите препускат в главата ми и се усукват в налудничави лупинги. Но нейните очи слагат спирачка на всичко, дават ми пристан. Отивам до нея, неспособен да сторя нищо друго, и обгръщам лицето й с ръце. Дланите ми са върху страните й, пръстите ми следват очертанията на челюстта, на скулите, докосват малката бенчица, която е влажна от сълзите.
— Добре — казвам и се усмихвам въпреки ситуацията ни. — Добре, нека постъпим така.
Тя също се усмихва и стиска здраво очите си. Оттам бликват още сълзи. Придърпва тялото ми към своето, прегръща ме невъздържано.