Отвън се разнася силен и пронизителен крясък. Споглеждаме се. Последван е от друг, изпълнен с болка и агония. Прозвучава още един смразяващ вик. Втурваме се към прозореца.
Някой тича от библиотеката към нас. Атлета. Държи над главата си слънцезащитния плащ. Но той не е предназначен да бъде използван насред деня и въздействието на слънцето е незабавно и опустошително. Атлета се спъва и пада, а после се изправя. Омекналите му като гъба крака го носят напред с изненадваща скорост. Когато приближава, успявам да видя, че кожата му, блестяща и едва ли не радиоактивно бяла, започва да се втечнява под яркото слънце, а от очните му ябълки се стича гной. Крещи отново и отново, макар гласните му струни да започват да се разпадат. Но дори слънцезащитният плащ да не е идеален, то поне е достатъчно добър: ще се добере до основната сграда. Където ще можеш да каже на всички останали за мен. Да ги уведоми, че съм прикрит хепър, промъкнал се в сградата.
Ашли Джун тълкува ситуацията с лишена от емоции прецизност.
— Май вече нямаме време до здрач. — Наблюдаваме невярващо как Атлета отваря входната врата и влетява вътре. Вече е вътре. Вътре е.
Поклащам глава в знак на несъгласие.
— Трябва да вървиш. Знаят само за мен. Не бива да допускаш да ни видят заедно. Това ще те въвлече и веднага ще бъдеш сметната за виновна поради контакта ти с мен.
— Оставам с теб, Джийн.
— Не. Ще изляза навън. Ще успея, ако съм достатъчно бърз. Ти излез, когато можеш. Ако не днес, то утре. Ще се срещнем в купола. Стига да не те заподозрат, всичко с теб ще бъде наред. Единствено аз съм целта им.
Ужасяващ вой разцепва коридора, пронизителен писък, който разтриса сградата. Трополене по стените. Далечен грохот. Още един писък, по-слаб, но изпълнен с повече страдание.
Внезапно тя замръзва на място: виждам, че осъзнатото я смайва. Скована е. От ужас.
— Какво има?
Ашли Джун ми обръща гръб. Когато заговаря, гласът й трепери. Не може да се насили да ме погледне.
— Джийн — произнася, — върви в задната част и огледай мониторите за наблюдение. Виж дали ще успееш да разбереш какво става.
— Ти какво ще правиш?
— Ще остана тук — заявява. В гласа й прозвучава странна нотка, а очите й блестят загадъчно.
Насочвам се към мониторите, защото аз самият съм изпълнен с любопитство какво се случва из института. Все още всички спят. Цари сива неподвижност. Но един монитор в ъгъла привлича погледа ми. Вижда се движение. Атлета се гърчи на пода във фоайето и размахва крака във въздуха. Устата му е широко отворена като за беззвучна прозявка. Но аз знам, че нито е прозявка, нито е беззвучна. Той надава писък, от който да те полазят тръпки. На монитора, показващ банкетната зала, висящите от полилея заспали хора започват да се размърдват. Полилеят се клати. На другите монитори закачените по вентилационните тръби в коридора хора отварят очи и се разсънват.
— Трябва да се махна веднага! — изкрещявам към Ашли Джун и се завъртам с гръб към мониторите, готов да хукна.
Но нея вече я няма.
Не знам как да тълкувам внезапното й изчезване. Послушала ме е, казвам си, но някак не мога да го повярвам. Случва се нещо друго.
Отварям вратата със замах и излизам от контролния център. Коридорът е празен.
— Ашли Джун! — изкрещявам с пълно гърло, без повече да ме е грижа дали другите ще ме чуят. Единственият отговор е прокънтяването на ехото от собствения ми глас.
Нямам нито секунда за губене. Затичвам се по коридора и после завивам по друг. След изпълнения с дневна светлина контролен център коридорът ми се струва тъмен като посред нощ. Ако успея да се добера до Атлета, който лежи във фоайето, преди всички други, мога да го разчистя, като го извлека навън. В буквален и преносен смисъл. Това ще го накара да млъкне и ще ми осигури време поне до здрачаване.
И внезапно разбирам накъде се е запътила Ашли Джун. Към фоайето, към Атлета. Знае, че никога не бих позволил да тръгне.
Изпълнен с гняв, примесен с необятна обич и нежност, аз се втурвам по втория коридор, после бутам вратата, водеща към стълбищната клетка. Застанал на върха, се взирам в потъналото в мрак пространство между рамената и чувам писъците, виковете и воя. Трамбоването на обувки, плющенето от боси крака, движещи се по стени и стълби. Отварят се и се затръшват врати. Целият този безразборен шум долита до мен от разстояние, рикоширайки в стени, подове и тавани.