Вече е прекалено късно.
Знаят. Вече всички знаят.
После няколко етажа по-надолу се отваря врата с такъв замах, че звучи като оръдеен изстрел. Маниакално трополене на крака по стъпалата, потракването на дълги нокти по металния парапет. Някой се качва нагоре. Към мен. До слуха ми долита колективно съскане, сякаш идващо от ято оси. После празното пространство между стълбищните рамена е огласено от единичен писък и в следващия миг те вече са ме надушили. Идват за мен.
Завъртам се на пета и побягвам. Обратно по пътя, по който дойдох, обратно в контролния център. Доближават ме бързо и яростно, а виковете им отекват в стените около мен. Само още два коридора, които да пробягам. Само два.
В края на първия коридор съм и тъкмо завивам, когато чувам, че вратата от стълбището се отваря със замах. По-бързо, по-бързо…
Топката на вратата към контролния център вече е в ръката ми. Завъртам я. Изплъзва се от хватката ми, дланта и пръстите ми са прекалено хлъзгави, за да успея да я задържа. Хващам я с две ръце и я стискам като менгеме. Вратата се отваря, тялото ми влетява през пролуката и я изритвам, за да я хлопна, още преди да съм влязъл напълно.
Миг по-късно следва оглушителен тътен от блъскането по другата страна на вратата. Състезание кой ще стигне първи до топката. Скачам и натискам бутона за заключване. Само след части от секундата топката се завърта в ръката ми от намиращия се от другата страна и блокира. Прозвучава ужасяващ вик, който разтриса вратата. Следва нов тътен. Блъскат по таблата с телата си.
Придвижвам се със залитане към задната част на контролния център. Вратата няма да издържи още дълго. Най-много още десетина удара. Ще я разбият и ще нахлуят като река от алабастрово бяла кожа, лъщящи зъби и изскочили от орбитите очи, блеснали от безумен копнеж. Слънчевата светлина няма да е достатъчна да ги отблъсне. С радост ще понесат изгарянията по кожата и временната слепота дори само за капка хепърска кръв.
Мониторите в дъното, които само допреди минути не показваха почти никакво движение, сега кипят от активност. На всеки екран се вижда как по коридорите се щурат облечени в халати и пижами хора с пламтящи от възбуда погледи. Всички знаят. Че съм горе в контролния център.
Бам! Блъскането по вратата е по-силно: повече тела, повече сила. Нокти дерат повърхността й, вой и крясъци. Пъхтене и безумно кикотене.
Взимам един метален стол и го хвърлям към прозореца. Отскача безрезултатно, подобно на топка за пинг-понг. Завъртам се и се озъртам за друг изход. Няма такъв.
Мониторите вече са замъглени от енергията на колективния пробуден звяр. Всички, с изключение на един: на третия ред вдясно. Нещо там привлича вниманието ми, но не случващото се, а фактът, че не се случва нищо. Една самотна фигура просто стои леко приведена и пише нещо.
Ашли Джун е. Изпълват ме облекчение и някакво странно чувство на гордост: измъкнала им се е. Ако се съди по висящите около нея тенджери и тигани, явно е в кухнята. После виждам как внезапно вдига глава, като че е чула нещо. Аз също го чувам. Смразяващ кръвта писък, който кара стените на цялата сграда да вибрират. Тя застива за кратко, а после отново опира писалката в листа и продължава да пише. Внезапно спира отново, поглежда нагоре и зяпва.
Осъзнала е нещо. Завърта леко глава.
Отново се навежда над листа, а ръката й пише с бясна скорост.
Из цялата сграда звучат силни викове и стонове.
Тя спира, по лицето й личи колебание. Поклаща глава, хвърля ядосано писалката и сгъва припряно листа хартия. Изтичва до една ниша в стената, отваря я и поставя вътре написаното. Може би фурната? После натиска един голям бутон. Той просветва и озарява лицето й. По страните й се стичат сълзи. Отмята глава назад, а по лицето й пробягва ужас. Чува го. Воя на копнеж, който се носи нагоре към мен.
Бам! Този удар е най-силният и прави хлътнатина във вратата. Горната панта е изкривена като счупена кост, която се готви да пробие кожата. Няма да издържи след още няколко подобни.
Ето как ще умра, решавам. Застанал с гръб към вратата, когато тя поддаде окончателно, с поглед, прикован в образа на Ашли Джун върху монитора. Нека това да е последното, видяно от мен. Нека смъртта ми е бърза, нека последната ми мисъл да бъде за Ашли Джун.
Забелязвам, че тя внезапно предприема нещо странно. Сграбчва един нож с дълго извито острие от стойката на стената. Поставя острието върху лявата си ръка и преди да разбера какво прави, натиска го.
Разтваря уста заради болката и надава вик.