Ето и моите числа: 3 16 72 87.
Никак, ама никак не ме вълнуват.
Всеки споделя числата си с останалите. След малко разбираме, че първите числа в поредицата са само числа от 1 до 9; останалите три числа са между 0 и 99. На дъската е начертана безсмислена таблица на първите числа от поредицата.
| Първо число от поредицата | Брой ученици с това число |
|---|---|
| 1 | 3 |
| 2 | 4 |
| 3 | 1 |
| 4 | 5 |
| 5 | 3 |
| 6 | 2 |
| 7 | 4 |
| 8 | 3 |
| 9 | 2 |
Веднага започват да се развиват безумни теории. По някаква причина 4 — най-често срещаното число в нашия клас — имало по-голяма вероятност да се падне. А 3, което имах само аз, набързо беше обречено на нищожен шанс.
Абсолютно ме устройваше.
Когато се прибирам у дома, е тъмно, на небето се мержелее сива ивица. След час слънцето ще се покаже над далечните планини на изток. Ще прозвучи сирена: всеки, който още не се е прибрал, ще разполага с пет минути, за да намери подслон, преди слънчевите лъчи да станат фатални. Рядкост е някой да остане навън в този час. Заради страха от слънцето, преди още сирената да прозвучи, всички са се прибрали и са покрили прозорците.
Пъхам ключа в ключалката и усещам, че нещо не е наред. Мирис? Не мога да определя какво е. Оглеждам алеята и улиците. Няма никой, освен няколко коне с карети, които бързат към къщи. Подушвам въздуха, питам се дали не си внушавам.
Някой е бил тук. Малко преди да се появя.
Живея сам. Никога не съм канил никого тук. Никой, освен мен не е припарвал до входната врата. До днес.
Обикалям къщата предпазливо и оглеждам за някакви нередности. Всичко изглежда нормално. Пачката пари, които баща ми остави, скрита под дъските на пода, при все че е доста намаляла, не е докосната.
Затварям входната врата, стоя и слушам тишината в дома си. Тук няма никой. Който и да е стоял отвън, не е влизал. Чак тогава паля свещите. Лумват цветове.
Това е любимата ми част от деня. Чувствам се като затворник, който прави първите си стъпки на свобода или като гмуркач, издигащ се от дълбините на митично море и поемащ глътки въздух. Това е времето, когато след безкрайните сиво-черни часове на нощта отново виждам цветно. Под трепкащата светлина на свещите багрите бликват и изпълват стаята като локвички разтопени дъги.
Слагам вечерята в микровълновата. Трябва да я пускам двайсет пъти, защото таймерът е само на петнайсет секунди. Предпочитам храната гореща и леко препечена, а не хладката блудкава пихтия, която съм принуден да ям навън. Махам кучешките зъби и ги слагам в джоба си. Отхапвам от бургера и се наслаждавам на топлината му и на аромата на препечено. Затварям очи от наслада.
И се чувствам мръсен, посрамен.
След като взимам душ — това е да натъркаш тялото си със сапун и да оставиш водата да го облее, за да се махне миризмата, — лягам на канапето и полагам глава върху купчина сгънати тениски. Само една свещ гори; хвърля трепкащи сенки по тавана. Над мен се полюшва устройството за спане, поставено там преди три години само за показ, в случай че посетител реши да се отбие. Радиото работи тихо.
„Много специалисти прогнозират, че броят на хепърите ще е от три до пет — коментира говорителят, — но тъй като директорът не каза нищо по този въпрос, не можем да бъдем сигурни.“
Програмата продължава с обаждания на слушатели, сред които една напориста жена, развиваща теорията, че всичко е нагласено: „победителят“ ще се окаже някой с дълбоки джобове и приятели на важни постове. Обаждането й е внезапно прекъснато. Друг слушател изказва предположение за броя на хепърите в лова този път. Само едно е сигурно: трябва да са най-малко двама, защото директорът — чиито думи отново са пуснати на запис няколко пъти — използва множествено число: хепъри.
Изслушвам още няколко обаждания, ставам и спирам радиото. В последвалата тишина чувам приглушения шум от дъжда по капаците на прозорците.
Баща ми понякога ме извеждаше през деня. Мразех да излизам навън, освен в случаите, когато ме водеше да плувам. Дори и през слънчевите очила светлината беше ослепителна. Изгарящото слънце беше като немигащо око, светлината струеше от него като киселина от лабораторна стъкленица и хвърляше върху града безкраен проблясък. Нищо не помръдваше навън.