Тогава ми става ясно. И изкрещявам:
— Ашли Джун!
На монитора тя хвърля ножа и се затичва.
Бам! Вратата се огъва навътре, но все още се държи. Едва-едва. Нужен е само още един удар.
После от другата страна прозвучава оглушително пронизителен писък и чувам драскането на нокти по пода, стените и тавана. Отдалечават се от вратата. Настъпва тишина. Всички са си тръгнали.
Поглеждам към мониторите и виждам как Ашли Джун се носи надолу по стълбите, а косата й се вее зад гърба й. Скача от едно рамо на друго; едва се е приземила и вече прескача на следващото. Движи се надолу, право към Въведението.
На другите монитори виждам как орди от хора слизат по стълбите в синхронизиран бяг.
За плътта и кръвта на девствена жена хепър.
Движат се като един, безмълвни и освирепели, светкавичната им скорост е смайваща. Гравитацията им дава още повече бързина, докато се носят надолу по стълбите. Изсипват се подобно на черен дъжд.
Ашли Джун бяга надолу, а по лицето й започва да се чете паника. Всеки път, когато кракът й докосне площадка, тя сграбчва парапета и бързо завърта тялото си, за да продължи към следващата площадка.
Черният дъжд продължава да се сипе, продължава да я доближава все повече.
Тя достига най-долния етаж. Лицето й е почервеняло, от нея се лее пот и образува тъмна окръжност около шията й. Кичури влажна коса са залепнали за лицето й. Дишането й е насечено; бърза към вратите, водещи във Въведението.
Те също достигат най-долния етаж, изливат се като зловещ черен водопад, движейки се по стените и пода. Точно зад нея са.
Тя се промъква през миниатюрната пролука между вратите, които като по чудо са отворени. Половин секунда по-късно поне десетина от тях са на абсолютно същото място. Това, че са в група, ги блокира и спира някой конкретен от тях да се вмъкне през вратите. Има време, може би още няколко секунди живот.
Прехвърлям се на друг монитор. Сега разбирам какво е планирала през цялото време. Насочва се към килията, където живееше старият хепър. На бегом отминава единия от пилоните и тъмните петна по земята, като се движи към капака на шахтата, който е повдигнат и отворен. Трима души — двама мъже и една жена — са успели да се вмъкнат; напълно голи са, дрехите им са разкъсани по време на преследването, хвърлят се към нея. Устите им са отворени гнусно широко и от тях се разнася вой, който, макар и беззвучен за мен през монитора, вероятно е абсолютно оглушителен за Ашли Джун. На метри напред тя се плъзва в отвора и докато пада, се вкопчва в резето и го дърпа надолу. То се спуска с тътен и вдига прахоляк. Тримата се хвърлят към капака, обикаляш го с напрегнати мускули, пръстите им опипват ръбовете, опитват се да го отворят.
С ужас забелязвам, че капакът започва да се повдига. Още не е успяла да задейства ключалките. Стоманената плоскост се повдига достатъчно, че да успеят да промъкнат пръстите си под нея…
… когато върху тях се сгромолясва огромно множество и ги поваля. Гъмжи от голи тела, лакти се ръгат за позиция, във въздуха хаотично се размахват ръце. Капакът пада обратно долу. И този път, макар десетина ръце да го сграбчват за ръба, той остава на мястото си. Ашли Джун е успяла да заключи.
Бягай! Изкрещява глас в главата ми. Моят собствен глас реве по мой адрес. Бягай! Но краката ми са като циментирани към пода, а очите ми са залепени за монитора. Трябва да се убедя, че тя е добре.
Добре е, настоява гласът ми. Заключила се е вътре, няма как да проникнат. Всеки го знае.
Или ще го знае, при това много скоро. Ще разберат, че няма как да се доберат до девствената жена хепър.
И съвсем скоро ще си спомнят нещо друго: девственият мъж хепър още е в контролния център. И този мъж, за разлика от жената, е съвсем достъпен.
Бягай, Джийн! И този път гласът не е моят собствен, а този на Ашли Джун. Бягай! Това е шансът ти да излезеш навън!
Именно по тази причина поряза дланта си. За това ги примами надолу. За да ми даде една малка вратичка да се измъкна навън.
Бягай, Джийн!
Побягвам.
За кратко коридорите са зловещо тихи. Дори в стълбищната клетка звучи само далечно жужене и слабо съскане. Трябва да сляза четири етажа надолу към тях, за да се добера до партера и после навън.
Полагам крак на първото стъпало… и като че неволно към задействал бутон. Мигом стълбищната клетка бива изпълнена с оглушително пищене, стонове на гняв, неудовлетворение, осъзнаване и копнеж. Последвано е от комбинация от всякакви други звуци: драскане на нокти, скърцане на зъби, съскане, влачене, отскачане от стъпалата и стените. Към мен.