Толкова скоро и те вече идват обратно към мен.
Приземявам се на следващата площадка — в тяхна посока, — а от контакта цялото ми тяло се разтриса. Ашли Джун го правеше да изглежда така лесно. Сграбчвам перилото с лявата си ръка и — имитирайки я — плъзвам тялото си около него и скачам на следващото рамо, все още тресящ се.
Идващият отдолу вой става все по-силен. Заради страха ми е, излъчва се от мен на талази и те го подушват. Мятам се към следващото рамо, остава само още едно, макар те да се движат към мен. Всичките ми органи вибрират от контакта. Приземявам се на крака и притискам корема си, превит от болка. Пред очите ми се явяват жълти, червени и черни петна.
Изправям се, като стискам зъби заради болката, и се понасям към последната площадка на приземния етаж. Хвърлям поглед през стълбищното огледало точно преди да се приземя: ръце с дълги нокти върху парапета, множество движещи се по стълбището тела, светещи в мрака очи. Черна мазна течност се изстрелва нагоре към мен.
Влетявам през вратата вляво, като нареждам на краката под мен да продължат да действат. Завой надясно, отново надясно, после наляво и оттам ще се озова във фоайето. Намирам се на двайсет секунди.
Те са на пет до десет секунди зад мен.
Докато мускулите на краката ми се изпълват с млечна киселина, аз продължавам да се стремя към изхода, пренебрегвайки математическата неминуемост на моята кончина. Именно тази фраза се заражда в обърканото ми съзнание: математическата неминуемост на моята кончина.
Завивам надясно с ясното съзнание, че ми остават още най-много две секунди живот.
Тичам по коридора, тялото ми е изгубило всякаква форма и е само размахваща ръце парцалена кукла, тласкана напред от страха.
Пет секунди по-късно, докато изминавам последния коридор към фоайето, все още съм жив. Почти примигвам от изненада.
Може би са отминали приземния етаж, помислили са, че все още съм в контролния център. В безопасност съм. Ще успея…
Оглушителен тътен. Влетели са през вратата към приземния етаж и вече препускат по коридорите към мен, бързи, освирепели, изпълнени с желание. Вече ги води паниката. Паниката, че може да ме изпуснат навън под слънцето. Тъмно море, настъпващ прилив от черна киселина.
Стъпалата ми потъват в дебелия турски килим във фоайето. Обръщам се наляво. Ето. Двойната входна врата, обрамчена от дневната светлина навън. Двайсет метра до свободата. Устремявам се напред, отдавна ме е напуснал и последният грам енергия, но някак успявам да развия скорост.
Обезумели гласове зад гърба ми, дращене на нокти по мраморния под, пързаляне и плъзгане.
На десет метра съм. Протягам ръце напред в опит да достигна бравата.
Нещо ме сграбчва за глезена.
Топло, влажно и лепкаво е. Но с достатъчна плътност и сила, че да ме задържи в хватката си, да ме събори на земята.
Строполявам се с грохот, а въздухът изскача от гръдния ми кош като от премазана гайда.
Атлета е, или поне меките и лепкави останки от него, но въпреки това той държи глезена ми и се примъква към мен. По заприличалото му на пица лице се стича жълта гной. Устата му, сега почти останала без зъби (виждам, че изпопадалите му зъби са пръснати по гърдите му и килима), се отваря, за да просъска, но вместо това оттам излиза неясна смесица от звуци.
Ритам го, но хватката му около глезена ми се затяга.
— Ха! — изкрещявам. — Ха! — Замахвам с другия си крак, като пропускам ръката му, но вместо това го уцелвам в лицето. Стъпалото ми потъва в лепкавата каша — за един миг, който е достатъчен да накара стомаха ми да се обърне, чувствам как очните му ябълките се притискат към петата ми, преди тя да достигне до костта. Или онова, което някога е било кост. Главата му не точно се пръсва, а по-скоро се отделя от шията му.
Няма време да го обмислям. Вече съм на крака с ръка върху бравата и се втурвам през вратата. Светлината е заслепяваща, но не спирам. Не и при тези стонове на гняв и освирепялост зад самия ми гръб. Тичам с примижали очи, едва виждам, а краката ми шляпат в пясъка под мен, като единственото ми намерение е да набера повече дистанция, повече разстояние между мен вратите; и не спирам дори когато вече знам, че съм достатъчно далече, а продължавам да трамбовам земята под себе си, крещейки:
— Ха! Ха! Ха!