Не съм сигурен дали причината е в гнева ми, в победата, поражението, любовта или страха. Просто продължавам да крещя още и още, докато вече не толкова крещя, а по-скоро ридая, не тичам, а лежа с лице в пясъка, превит на две заради изтощението, с ръце, загребващи и изпускащи пясъка, пясъкът е в ноздрите ми, устата ми, гърлото ми. Единствените звуци идват от насеченото ми дишане и дрезгавите ридания, сълзите ми се стичат в пясъка, а аз съм окъпан от прекрасната, болезнена и заслепяваща светлина на деня.
Изпразнен съм от енергия, мисли и емоции, когато се изправям и се запътвам към купола. Костите ми все още потракват от сътресението, което понесоха на стълбището. Оглеждам глезените си: няма отоци и по-важното, няма порязвания или драскотини по левия глезен, за който бях сграбчен. Тихо е, няма дори повей. Обхождам библиотеката отдалече; не се тревожа особено, че някой друг от ловците би се появил навън, особено след като са останали без слънцезащитния плащ, но не искам да рискувам. Струва ми се, че чувам отвътре да се разнася лигаво просъскване, но то заглъхва, колкото повече приближавам до купола.
В селото на хепърите е тихо.
— Хей! — Тишина. — Хей!
Влизам в една от колибите. Празна е, както очаквах. Втората колиба също е празна. Само летящи във въздуха прашинки, осветявани от проникващите вътре слънчеви лъчи.
И навсякъде, където отивам, е същото. Празно. Не се вижда нито един хепър. Нито сред зеленчуковите лехи, нито под ябълковите дървета или на тренировъчното им поле, нито в някоя от колибите.
Изчезнали са. Доколкото ми става ясно, тръгнали са на бегом. Закуските им стоят наполовина изядени в разхвърляното общо помещение, нахапани филии хляб, до половина пълни чаши с мляко. Оглеждам простиращите се пред мен равнини, търсейки движещи се точки или облак прах. Но хепърите не се виждат никъде.
Езерото ми предлага ласката, от която се нуждая: вода. И място, изпълнено със слънчева светлина и тишина. Напивам се до насита, а после лягам до него и провесвам дясната си ръка и десния си крак в хладната вода. След около четири часа стените на празния от някогашните си обитатели купол ще се вдигнат. Мястото им ще бъде заето от нов обитател — не, не обитател, а затворник. Поне за мен усещането ще е такова, сам сред тези стъклени стени. Също такъв затворник, каквато е Ашли Джун между стените на онази бърлога долу в тъмните недра на земята.
Колко време може да изкара там долу? Казаха, че старият хепър бил складирал достатъчно храна и вода, че да стигне за месец. Но колко ще отнеме да изгуби надежда, оставена сама в тази тъмница? Колко дълго, преди да изгуби разсъдъка си, подложена на непрестанното драскане и блъскане по вратата?
И защо го беше направила?
Знам, отговорът е очевиден, но не мога да го разбера.
Направи го за мен. Беше й ясно в мига, когато зърна покрития със слънцезащитен плащ мъж да влетява в сградата, че ще бъда мъртъв до минути. Постъпи по единствения възможен начин, който би ме спасил.
Плъзвам лявата си ръка по ситните камъчета, като оставям острите им ръбчета да бодат дланта ми. Хапя долната си устна, неспособен да се отърся от усещането, че ми убягва нещо изключително важно. Неподлежащо на изкореняване чувство, че се шляя, когато е редно да действам. Трябва да предприема нещо, но какво? Шляпвам ядосано по повърхността на езерото и оставям водата да се разплиска по тялото ми, по лицето.
Изправям се до седнало положение. Какво пропускам? Преглеждам мислено последните действия на Ашли Джун в обратен ред: скача в бърлогата, втурва се във Въведението, носи се надолу по стълбите, пише писмо в кухнята, хвърля го във фурната…
Разтърсва ме електричество.
Това не беше фурна.
Беше Пъпната връв.
Скачам на крака и се затичвам към нея. Дори от метри разстояние виждам, че зелената светлина над отвора мига ритмично. Там съм след секунди. Отварям вратичката.
Ето. В ъгъла лежи сгънато малко парче хартия.
Шумоли леко между пръстите ми, докато го разгъвам. Кратко, написано набързо или по-скоро трескаво писмо.
Джийн, ако четеш това значи си успял. Не ми се ядосвай. Нито на себе си. Това беше единственият начин.
Всичко с мен ще бъде наред. Ти ми даде нещо, което да помня; без значение колко тъмно и самотно е тук долу, винаги ще имам общите ни спомени. Онези няколко часа, когато ние…
Още има време. Върни обратно хепърите. Когато се приберете отново и всички се втурнат по петите им, използвай това като прикритие и ела за мен.