Знаеш къде съм. Ще те чакам.
Бързай… Конюшнята…
Никога не забравяй…
И с това писмото завършва очевидно по средата на изречението. Към края е бързала особено много, думите й едва се разчитат, липсва каквато и да било граматика, драскала е в пълна паника.
Чета писмото отново и отново, докато текстът му не се запечатва безвъзвратно в съзнанието ми, докато най-накрая там не прониква невъзможността на онова, за което ме моли.
Върни обратно хепърите. Тези думи звучат в главата ми, изречени с гласа на Ашли Джун, натрапчиво реално. Долавям тихата й забързана интонация. Но няма какво да сторя — би трябвало да го знае. Не мога да ги доведа обратно. Хепърите са изчезнали и аз нямам представа къде са. Не мога да бродя напосоки из Пустошта с надежда да се натъкна на тях. Би било равносилно на това да заровя ръката си в пясъка с безумната надежда да открия отдавна изгубена монета. И ако още съм навън, когато падне нощта, с мен е свършено. Ще ме надушат и ще ме погнат също както ще постъпят и с хепърите.
Отварям очи и оставям слънчевите лъчи да пронижат очните ми ябълки с надеждата яркостта им да изтрие думите й от ума ми. Отивам до тренировъчното поле в търсене на нещо, върху което да стоваря яда си, някое копие, което да счупя на две, или кинжал, който да метна към стената на кирпичената колиба. Но не мога да намеря нищо. Подритвам камъните по земята и запращам няколко в Пустошта далече, доколкото ми е възможно. През цялото време съм разяждан от усещането, че пропускам нещо, че не разчитам писмото правилно.
Върни обратно хепърите.
Пренебрегвам тези думи и взимам още няколко камъка. Ще отида до ябълковото дърво, за да видя дали…
Върни обратно хепърите.
— Как бих могъл да го сторя? — крещя без посока. — Дори не знам къде са!
Бързай… Конюшнята.
Смачквам листа с две ръце и го запращам възможно най-далече.
Бързай… Конюшнята. Гласът й звучи ясно в главата ми.
След няколко минути отивам, вдигам смачкания на топка лист хартия и слагам край на собственото си театралничене.
Сега хартията е по-намачкана от натрошено огледало, а изписаните върху нея думи и фрази наподобяват насекоми, оплетени в паяжина. Една голяма гънка минава от горе до долу, точно по средата между „бързай“ и „конюшнята“.
В главата ми изригва внезапно прозрение, разбирам.
Конюшнята е долепена до южното крило на института. Стоя пред подсилените с метал врати и слушам внимателно. Тихо е. Няма ръмжене, вой и съскане. Барабаня с пръсти по краката си, изпълнен с нерешителност. Протягам ръка към бравата и дърпам. Не помръдва. Здраво заключено е.
И после го чувам: цвиленето на кон. Странно, че идва отвън, някъде от другата страна. Заобикалям: намирам там спрян закрит кабриолет с все още впрегнат черен арабски кон. Вероятно принадлежи на закъснял гост, пристигнал, след като конярите вече са си тръгнали, и се е втурнал директно на празненството. Оставил е след себе си идеалния подарък.
Отлично ми е ясно, че не бива да стряскам коня, като го приближавам в гръб. Движа се по диагонал и стъпвам тежко по земята. Той мигом навирва глава и насочва муцуна към мен.
— Добро момче, кротко и спокойно — заговарям възможно най-гальовно.
Той пръхти развълнувано, а от устата му летят струйки слюнка. Големите му и влажни ноздри се разширяват още повече и едва ли не примигва от изненада. Сякаш пита: ама вярно ли е хепър?
Ето нещо добро. Кон, който умее да подушва хепъри — точно това търся.
Протягам ръка, за да я подуши. Той отърква косъмчетата на муцуната си в пръстите ми. Бодат, защото са късо подрязани. Почесвам го напред-назад по шията, не прекалено нежно, за да не го гъделичкам, а достатъчно енергично, че да го накарам да се чувства спокоен и сигурен. Конят е добре поддържан и високо навирената опашка, изящната извивка на шията и здравата мускулатура на хълбоците говорят, че е наистина породист. И твърде вероятно добре обучен.
В началото развълнуван, той бързо се успокоява. Когато чувствам, че вече е готов, откачам повода от стълба, където е завързан, и повеждам коня. Копитата му издават хрущене, докато крачи по чакъла, но мен не ме е грижа. Никой няма да се втурне по петите ми на дневна светлина.
— Добро момче, ти си добро момче, нали? — Той се обръща и ме поглежда с големите си интелигентни очи.