Кабриолетът също е в безупречно състояние. Всичко е добре смазано и колелата се въртят гладко и безшумно. Конят изпръхтява недоволно. Мислеше, че го водя към конюшнята, за да отдъхне.
— Още не, момчето ми. Днес имаме да попрепускаме още малко.
Отново изпръхтява в знак на протест. Но когато го погалвам по главата, се укротява. Тегля го след себе си и той ме следва без особена съпротива. Послушен кон. Извадих късмет.
Покатервам се в кабриолета, поставям дневника на учения до себе си и сграбчвам юздите. Конят вероятно се нуждае от хранене, преди да потеглим, но храната му се намира в заключения обор. Не мога да си позволя риска. Нито изгубеното време.
— Ха! — изкрещявам и изплющявам с юздите.
Конят не помръдва.
— Ха! Ха! — крясвам по-силно.
Стои неподвижно, напълно безучастен.
Не съм сигурен какво да предприема. Винаги съм яздил на седло, а не в кабриолет.
— Моля те! — казвам кротко. — Да вървим.
С леко изцвилване конят поема напред. С високо вдигната глава, самоуверен и горд.
Способен съм да се влюбя в този кон.
Спирам при купола и оставям коня да утоли жаждата си в езерото, а аз събирам дрехите — тези на хепърите — от колибите. Когато се връщам, конят все още пие с наполовина натопена във водата муцуна. Вдига глава и изпръхтява в знак на благодарност. Чувствам, че е в отзивчиво настроение, и поднасям дрехите до носа му. Той като че разбира; притиска ноздри към тениските и шортите и вдишва дълбоко, за да е сигурен в миризмата. Пауза; после отново изпръхтява, вдига се облак от вода и слюнка. Подобно на някой мъдрец се взира в хоризонта с големите си тъжни очи. Примигва веднъж, два пъти. А след това хуква напред, без повече подкани, като дори не ме изчаква да скоча обратно в кабриолета. Сграбчвам перилото и се изтласквам нагоре, за да се настаня на капрата.
Върни обратно хепърите.
Думите, написани от ръката на Ашли Джун, се явяват пред погледа ми. Опитвам се, иска ми се да й кажа, бързам колкото мога. Има толкова много неща, които ми се иска да можех да й кажа. Че съм жив. Че саможертвата й не е била напразна. Че съм получил писмото й. И че сега давам всичко от себе си, за да я спася. Искам да изпратя мислите си през простиращата се помежду ни територия право в главата й въпреки цимента, метала и заключените врати.
Бързай.
Не знам, ще ми се да й обясня. Не знам дали има време. Не знам дали изобщо ще открия хепърите, нито дали ще ги убедя да се върнат обратно. Не знам дали няма да прозрат намерението ми и да разберат, че се опитвам да ги изиграя. Да разгадаят, че целта ми е да ги използвам като примамка и да ги пратя обратно в гнездо на стършели, където ще се намират така изкусително близо, че никой — нито ловците, нито гостите, прислугата, конярите, охранителите, придружителите, кухненският персонал, шивачите, репортерите или операторите — няма да е способен да им устои. Това със сигурност няма да се случи, щом веднъж започне да се лее хепърска кръв и да се просмуква в земята, а ароматът й се понесе из въздуха. И мигът, когато не десетки, а стотици от недопуснатите и неупълномощените се присъединят към пира, е моментът, когато…
Дори тогава, Ашли Джун, не знам дали ще имам време да се промъкна и да те спася.
Бързай.
— Дий! — изкрещявам и изплющявам жестоко с юздите, повече, отколкото заслужава конят. — Дий! — И конят ускорява темпото си — земята сякаш лети под нас, — а мускулите на хълбоците му пулсират. Внезапното увеличаване на скоростта е наистина вълнуващо; позволява ми да се забравя; кара дъха ми да свисти, затруднява дишането ми. Докато институтът остава далече зад нас, превръщайки се в точка, а ние потъваме все по-дълбоко в непроучената Пустош, нещо в преживяването ме завладява. Може би е усещането на вятъра в косата ми, огряващото лицето ми слънце, бавното доближаване на източните планини, лъскавата черна козина на коня, веещата се така свободно зад него грива. Но има нещо повече от всичката тази красота. Това, което замайва главата ми, е противоречието: как в един момент на неописуем кошмар аз съм благословен с този неочакван разкош. На заобикалящото ме, на коня. Сълзите ми текат неконтролируемо. Не знам как да понеса цялото това противоречие.
— Ха! — крещя с пълно гърло. Вдиганият от коня прахоляк прави гласа ми груб и дрезгав. — Ха!
Върни обратно хепърите.
Идвам, Ашли Джун. Идвам.