Ловът на хепъри
Небето с цвят на сапфир е високо над главите ни, докато напредваме навътре в Пустошта. Осейват го единични облаци като недокоснати участъци по платно, иначе боядисано в наситено синьо. Теренът е преминал в корава пръст, подобна на тънка кора, и конят ускорява темпото си, напредвайки с непреклонна целеустременост. Толкова бързо, че като попаднем на по-големи буци, отскачам от мястото си; и за няколко изпълнени с вълнение секунди летя.
Оглеждам заобикалящата ни територия, доколкото ми е възможно. С изключение на някое и друго самотно дърво юка тук-там, няма кой знае какво да наруши голата монотонност на неприветливата на вид трева и още по-неприветливия терен. Няма никакви диви животни, нито една хиена или диво куче. Единствено лешояди кръжат в небето, смущаващо близо над главата ми.
След половин час усилено препускане на хоризонта не се вижда нито един хепър.
— Кротко, момче, кротко — извиквам и дърпам силно юздите. Конят намалява до тръс и спира. По черното му тяло блести пот и се стича надолу по масивния му гръден кош и хълбоци. — Ще ти дам малко почивка, става ли, конче?
Развързвам канапа на дневника и го отварям на празната страница. На слънчевата светлина цветовете и очертанията на картата се отличават ясно върху хартията. Излязъл е силен вятър и ми се налага да притискам страниците, за да не плющят. Намирам местонахождението си на картата, като използвам скална група вдясно от мен за отправна точка. Подробностите отново ме смайват, акуратно е нанесен не само цветът на грамадните камъни (бледосив), но и точната им бройка (четири).
Къде са хепърите? Не може да са стигнали толкова далече. Дори да са тичали, досега трябваше да съм ги настигнал.
Сграбчвам дрехите им и ги тиквам под носа на коня, за да ги подуши. Но на него не му е до това. Струи слюнка се точат от устата му, а от ноздрите му излиза топъл въздух. Не е в настроение да души.
— Всичко е наред, момче, справи се добре. Ще си починем още малко.
Той отново се взира в мен с умните си очи, примигва, а после зарейва поглед в далечината.
Покатервам се обратно в кабриолета и се настанявам на капрата, като оглеждам безкрайната шир. Пред мен се извисяват по-близо от всякога преди източните планини със заснежените си върхове. Вляво и вдясно от мен не се вижда нищо, освен гола равнина, а на хоризонта не личи никакво движение. Хвърлям поглед към коня. Възможно ли е през цялото това време да сме пътували безцелно? Може би той няма никаква представа накъде препуска така необуздано, а аз съм объркал безумното му поведение с признак на прозорливост.
Като че дочул мислите ми, той внезапно вдига глава и наостря лявото си ухо в моя посока. После навирва муцуна във въздуха и започва да души. Вятърът духа към нас и вдига облаци пясък. Виждам как косъмчетата по ноздрите на животното потрепват. Той изцвилва и внезапно ние отново сме на път. Едва ми стига времето да скоча от мястото си, за да сграбча юздите, и вече се носим през равнината, само че този път в малко по-южна посока. Всъщност много по на юг. Направили сме завой на деветдесет градуса.
Сега сериозно започвам да се чудя дали конят знае какво прави. Вече не се движи така убедено и периодически забавя темпото си до тръс, за да подуши въздуха. После сменя посоката и отново ускорява темпо. Може би причината е в духащия във всички посоки вятър: в един момент на изток, после на север и накрая на юг. Това вероятно обяснява защо на коня му е трудно да следва мириса.
Първия път, когато зървам черна точка в небето, и бъркам с далечно ято лешояди. После нараства по размер и притъмнява, а аз осъзнавам, че всъщност е уголемяващ се подобно на мастилено петно черен облак. Следват го още облаци, черни също като коня.
Бързай.
Вятърът ме шиба през лицето; страниците на дневника плющят напред-назад, сякаш са кучешки уши, заради силните му пориви и непостоянната му посока.
— Ха! — крясвам и шляпвам с юздите. Конят разбира; задвижва крака още по-бързо, сякаш растящата ми паника се е просмукала в неговото собствено тяло. Над земята се носят облаци пясък с изумителна скорост, жълто-кафяви петна, които се движат бързо във въздуха и оформят спирали.
Бързай.
Оглеждам простиращата се пред мен равнина още по-настойчиво с надеждата да забележа движение на гаснещата светлина. Но не виждам нищо. Без значение колко навътре в Пустошта навлизаме, в равната сивота не настъпва никаква промяна.
— Продължавай, момче! — викам. Но той става все по-нервен и нестабилен, дишането му се затруднява, а галопът му не е така плавен. Накрая спира. Аз скачам от кабриолета и взимам дрехите. Този път е още по-малко отзивчив и ги бута с муцуна от ръцете ми. Тъпче ядосано с копита върху спечената земя. Небето притъмнява. Не след дълго облаците ще закрият слънцето и наоколо ще се възцари мрак. Ще стане още по-трудно да забележа хепърите.