— Трябва да продължим да опитваме…
Конят вдига глава. Внезапно движение; доловил е нещо. Опръсканите му със слюнка ноздри са като внезапно провидели черни очи. Конят полита напред. Успявам да се вкопча в перилото точно навреме, а дрехите на хепърите се разпиляват по земята.
Не че на коня са му нужни повече. Галопира усърдно и целенасочено, без съмнение има определена посока. В чаткането на копитата му се долавя решителност и неотложност, като че иска да навакса загубеното време, сякаш му е ясно, че сгъстяващите се облаци скоро ще накарат небето да притъмнее.
Десет минути по-късно ги зървам. Миниатюрна поредица от точки, наподобяващи мравки.
— Ето там, конче! Натам!
Но на него не му е нужно поощрение или насочване.
По времето, когато достигаме до хепърите, те са се скупчили плътно един до друг отбранително. Спирам коня и слизам от кабриолета на известно разстояние от тях. Не искам да действам прекалено настойчиво или прекалено бързо.
Изглеждат изнурени и изтощени, а по лицата им е изписана тревога.
Когато заговорят, то е помежду си, а не на мен.
— Казах ти, че трябваше да проверим в конюшнята. Един кабриолет би ни помогнал, нека помисля кога, може преди около шест часа — заявява подигравателно Епап.
— Направих го — отговаря Сиси. — Докато ти беше зает да събираш скъпоценните си рисунки. Конюшнята беше заключена. Както винаги.
— Е, той някак е намерил кон и кабриолет.
Сега всички се взират в мен, Епап и Сиси с подозрение. Всеки от тях носи тежка раница, с прикачени към нея ножове и копия, а от раменете им висят бутилки с вода. И общо пет дипломатически куфарчета. Лицата и дрехите им са плътно покрити с прах и пясък.
— Трябва да дойдете с мен — заявявам. Гласът ми звучи изтънял заради измамата, която тая в сърцето си.
Те се взират безмълвно в мен.
— Веднага — настоявам. — Нямаме време за губене.
Епап пристъпва напред.
— Къде? — пита със заядлив тон.
— Обратно. Обратно в купола.
Епап зяпва изненадано, а после изкривява уста в саркастична усмивка.
— Това писмо — заговаря и посяга към задния си джоб — пристигна в Пъпната връв тази сутрин. В него пише, че куполът е неизправен. Сензорите за светлина са повредени. Куполът няма да се затвори при здрачаване.
— Значи са ви казали за подслона. Дали са ви карта и са ви наредили да бързате. Твърдят, че е на около шест часа път. — Правя пауза. — Ами ако ви кажа, че всичко това е лъжа? Куполът не е повреден. Няма убежище. — Лесно е да говоря убедено — всичко казано от мен дотук е истина. И те успяват да го почувстват. В погледите им проличава паника и напрягат рамене. Виждам как малкият Бен се заглежда разтревожено в далечината. Няма и следа от подслон, въпреки че досега трябваше да са достигнали до него. На всички им е ясно.
Сиси, която мълчи до този момент, пита:
— Защо го правят?
— Качвайте се в кабриолета. Ще ви обясня по път. Но трябва да побързаме.
— Няма да се кача в кабриолета, който е твърде вероятно да се превърне в наш ковчег, докато не ни кажеш какво става — изръмжава ми Епап.
Така че им разказвам. Всичко за лова на хепъри. Защо са ги снабдили с оръжия. Причината за голямата активност в института през последните дни.
— Глупости — отсича Епап. — Вярваш ли на небивалиците, които сипе?
Сиси се взира в мен настойчиво.
— Продължавай.
— Трябва да се върнем обратно в купола. Не е повреден.
— И ето че идва ред на лъжите. — Там ще сте в безопасност. Стигнем ли преди залеза, стените ще се вдигнат. Представете си изненадата по лицата им, когато се втурнат навън за лова, а вие си стоите вътре и приготвяте вечерята си, закриляни от купола.
Епап се обръща към останалите и поглежда към Сиси.
— Не можем да му вярваме. Ако лъже и се върнем там, ще умрем. Ако куполът не се затвори, щом залезе слънцето, с нас е свършено.
— А ако казвам истината и не се върнете, вместо това ще измрете тук.
— Не можем да му се доверим!