— Как мислите, че са умрели родителите ви? — избухвам. — Не са били на поход за плодове. Случило се е по време на лов за хепъри. Пратили са ги навън, за да бъдат преследвани. Също както вие бяхте пратени сега. Не го ли разбирате? Не е ли очевидно? Повтаря се същото нещо. Пращат ви в Пустошта чрез писмо, далече от безопасността, предлагана от купола. Как може да сте толкова наивни?
Личи, че Сиси е разкъсвана от противоречия.
— Сиси, не го слушай! — извиква Епап. Можеше да ни каже за предполагаемия лов вчера, но не го направи, нали? Защо да вярваме на думите му? Обзалагам се, че дори не е заместник на онзи учен.
При споменаването му в главата ми се заражда идея.
— Чакайте тук. — Изтичвам обратно до кабриолета и им нося дневника. — Този дневник е написан от него. Съдържа всичко, свързано с лова на хепъри. Кажете сега, наистина ли мислите, че лъжа? — Подавам дневника на Сиси, която го върти в ръцете си, отправя ми подозрителен поглед и разгръща първата страница. Другите се скупчват около нея.
Четат смълчани, а позите им започват да излъчват все повече напрежение с всяка изминала минута. Изражението на Сиси преминава от ужасено към невярващо и разгневено.
— Сега вярвате ли ми? — питам кротко.
Никой от тях не заговаря. Най-накрая Дейвид пристъпва напред.
— Не знам на кого да вярвам: на теб или на писмото. Но според картата към писмото убежището е на достъпно разстояние и сега, когато имаме кабриолета, ще сме способни да напреднем бързо. Ако не можем да го открием, ще се върнем обратно в купола.
— Тази карта е пълна глупост. Няма никакъв подслон.
Внезапно притъмнява. Обръщам се и поглеждам към слънцето. Малък и рехав облак леко пълзи пред него.
Бързай.
— Хайде, да вървим! — започвам да повишавам глас аз.
— Не! — упорства Епап.
— Тогава погледнете моята карта! В дневника. Върху нея няма отбелязано убежище. Съдържа всяко растение, живо същество или камък, но не намирате ли за странно, че е пропуснал нещо така очевидно като подслон? Щом желаете, вървете, повече няма да споря с вас, че въпросното убежище не е нищо повече от мираж. — Това е абсолютно блъфиране от моя страна — налага се да ги върна с мен, — но в този момент нямам друг избор.
Сиси вдига поглед от картата в дневника.
— Ще постъпим както каза Дейвид. Ще отидем да потърсим убежището и ще се върнем, ако не успеем да го открием. По този начин…
— Няма време! — възкликвам. — Трябва да бързаме. Забелязахте ли облаците? До час ще бъде тъмно като нощ. И не е нужно да ви обяснявам какво значи това. — В случая не блъфирам. По небето пълзят зловещи черни облаци и заплашват да доведат мрака преждевременно, часове преди здрачаване.
— Млъквай! — крясва Епап, а лицето му е червено от ярост. — Нямаш думата. — Пристъпва към мен, а кокалестите му ръце са стиснати в юмруци и прегънати в лактите.
— По-кротко — предупреждавам го.
Но той продължава да приближава.
— Дори не си ни нужен. — Стрелка останалите хепъри с поглед и махва с ръка, за да ги накара да се приближат. — Хайде. Да му отнемем кабриолета.
Протягам ръка към неговата, но той я отблъсква.
— Престани. — Думата е изречена тихо, но заповеднически. — Ще останем всички заедно. Всички до един. — Погледът на Сиси се плъзва покрай нас, на запад, към мястото, където се намира институтът.
— Не можем да му се доверим — настоява Епап.
— Можем и ще го направим. Прав е. Няма време. Тези облаци означават активност.
Епап плюе на земята.
— Защо толкова бързаш да му повярваш?
Тя остава загледана в него за дълго време, като че му дава възможност сам да стигне до очевидния отговор.
— Защото — заговаря най-накрая, докато върви към кабриолета — не беше длъжен да идва дотук, нали?
Бен седи на капрата до мен. Останалите четирима са се натъпкали отзад в кабриолета, докато препускаме към Института. Мълчат и се взират навън през прозорците. Сиси е забила нос в дневника и го изучава съсредоточено.
— Как се казва конят? — пита Бен.
— Не знам.
— Може би двамата с теб ще му измислим име.
— Едва ли. Нека просто мълчим, става ли? — отвръщам сковано. Не съм в настроение да говоря. Нещо във факта, че водя момчето към сигурна смърт, убива разговора.
Той мълчи за кратко.
— Толкова се радвам, че дойде. В мига, щом зърнах облака пясък, разбрах, че си ти. Всички други изпаднаха в паника, помислиха, че е някой от тях. Бях сигурен, че не е възможно, докато все още грее слънце. — Наблюдава коня с благоговение. — Страхотно е, че дойде с кон. Не помня откога се опитваме да откраднем кон от конюшнята.