Противно на себе си проявявам любопитство.
— И по каква причина?
— Сиси иска да се махнем. Мрази купола. Нарича го затвор.
— Защо не избягахте още преди години? Стените му се прибират и побягвате далече колкото можете.
Бен поклаща глава с прекалено много печал за момче на неговата възраст.
— Не бихме могли да стигнем достатъчно далече. Дори през лятото, когато слънцето грее в продължение на четиринайсет часа, бихме могли да изминем най-много шейсет и пет километра. Настъпи ли нощта, ще им отнеме само три часа да покрият същото разстояние. А ние няма да има къде да отидем. Наоколо е само открита равнина до безкрай.
Вятърът отново се усилва и скупчва още по-зловещи на вид облаци. През равнината се носят множество пясъчни стълбове като тичащи призраци, уплашени от собствената си сянка. На моменти вятърът погва кабриолета под кос ъгъл и свисти във вътрешността му със злокобно самодоволство.
Една обща маса облаци се движат пред лицето на слънцето. Лъчите му надничат през тях за кратко и после изчезват напълно.
Пустошта потъва в сивия сумрак на един отминал ден.
Бен полага длан върху бедрото ми, уплашен е.
Поглеждам надолу към пухкавата му детска ръка. Минаваме през неравност и той се озовава дори по-близо до мен.
— Всичко е наред — казвам му.
— Какво?
— Всичко е наред — изкрещявам. — Всичко ще се оправи.
Той поглежда нагоре към мен, стиснал е здраво уста, а очите му са пълни със сълзи. Две вадички се стичат надолу и разсичат втвърдения прахоляк по лицето му. Кима веднъж, два пъти, а очите му не се откъсват от моите.
В мен нещо се пречупва. Откъсвам поглед от него.
Бързай.
Едно нещо е да планираш, а друго да изпълниш плана.
Никога не забравяй…
Дърпам юздите и спирам коня. Бен ме поглежда въпросително.
— Хей — заговарям, като гледам право напред, — трябва да се преместиш вътре.
— Няма място.
— Има. Налага се да съм сам за този последен отрязък, ясно ли е?
— Защо спряхме? — пита Епап, който се е подал навън през прозореца.
— Той ще се присъедини към вас — заявявам непреклонно. — Тук няма достатъчно място. — Скачам долу и правя знак на Бен да ме последва.
— Вътре няма място — отговаря Епап. — Досега не ми се стори да сте имали проблем там отпред.
— Защо не си затвориш устата? — изръмжавам.
След тази моя реакция всички се изсипват навън от кабриолета, а въздухът помежду ни е изпълнен с напрежение. Поглеждам към застаналите до Епап Дейвид и Джейкъб.
— Винаги ли ти е нужна помощта им в битките ти? — питам.
— Млъквай! — изкрещява Епап.
— Кротко, Епап — намесва се Сиси, докато слиза от кабриолета. — Опитва се да те провокира.
— И винаги ли ти трябва тя, за да ти каже какво да правиш? — питам отново.
Готви се да се хвърли към мен — виждам как прикляка леко и отваря уста, — когато през равнината се разнася звук от сирена. Идва от запад, от посоката на института.
За миг сме така смаяни, че просто се взираме един в друг. После бавно завъртаме глави.
Не успяваме да видим нищо на хоризонта. Само сивота.
Следва ново изсвирване, слаб и протяжен звук.
— Какво става? — пита Епап. — Какъв е този звук?
Всички погледи се насочват към мен.
— Ловът — обяснявам. — Започва. Те идват.
— Слухът ни си прави шеги с нас, вятърът свисти около камъните — заявява Епап и сочи вляво към пет големи обли камъка, които са струпани безразборно един върху друг.
Никой не отговаря.
— Там — намесва се застаналият прав на капрата Бен, сочейки с пръст като ветропоказател. — Точно над главите ни, по посока на института. — Тонът му е неутрален, почти безразличен.
— Не виждам нищо, Бен — казва му Сиси.
— Ето там! — повтаря той, а този път в гласа му личи повече вълнение, страх.
И тогава го виждаме. В далечина се е вдигнал голям облак прах.
Имам усещането, че всичките ми вътрешности изпадат пред внезапно отворена врата.
Ловците идват. Колко бързо.