Опитвам се да не мисля за Ашли Джун. Все още в тъмната студена килия, хранеща надежди…
Някой ме сграбчва за тила.
— Имаш да обясняваш — прозвучава гласът на Епап. — Какво става?
— Пусни ме! — извиквам и замахвам с ръка назад.
Уцелвам го в скулата. Главата му се отмята назад, а после клюмва напред, в очите му блести ярост. Удря ме в отговор, а твърдият му юмрук ме изненадва със силата си. Преди да успея да отвърна, той ме блъска в стомаха и ме поваля. Превивам се на две и падам на колене. Но той още не е свършил с мен. Изритва ме в ребрата. Виждам бели петна пред очите си.
— Ти си само един страхливец! Просто мекушав мошеник! Не би могъл да издухаш листенцата от маргаритка, дори животът ти да зависи от това.
Върни обратно хепърите!
— Обясни ни какво става! — крясва.
Изплювам кръв. Тя се разплисква на земята и се разпръсква като следа от крака на гълъб. Затварям очи: продължавам да виждам само бели петна.
— Идват — заявявам.
— Кой идва?
— Ловците.
Следва дълго мълчание. Неспособен съм да вдигна глава и да срещна погледите им.
После отново чуваме някакъв звук. Не единичен вой, а цял хор.
Кръвта ми. Вече са доловили мириса й.
— Добре се справи, идиот такъв — отбелязвам. — Сега ще им е още по-лесно да ни открият.
— Не, да открият теб, не нас. — Епап се обръща към другите. — Предлагам да го оставим тук. Това ще…
— Не — заявява Сиси.
— Но, Сиси, ние…
— Не, Епап! Прав си: не можем да му се доверим. Има нещо повече, отколкото ни казва той. Но точно заради това не можем да го оставим. Нужно ни е онова, което знае — произнася с презрение. — Умее да оцелява — продължава. — Това е сигурно. Щом умее да оцелява, присъствието му само ще увеличи и нашите шансове за оцеляване. — Стрелва ме с поглед. — Така че започвай да говориш. Какво да предприемем?
Изправям се, изведнъж унилостта ми ме напуска.
— Ще се изправим лице в лице с тях и ще се бием. — Отупвам прахоляка от дрехите си. — Ще ги изненадаме, като не побегнем. Защото това ще е последното нещо, което ще очакват от вас. Според тях сте слаби, плашливи и неорганизирани. Но ако застанете лице в лице с тях и им отвърнете, това ще ги хване напълно неподготвени.
Епап ме прекъсва:
— Нямаме никакви шансове…
— Напротив, имаме! Виждал съм как боравите с кинжалите и копията. Можете да нанесете сериозни поражения. Не са очаквали да станете толкова вещи. Целта на тези оръжия е била съвсем условна. Помислете само. Надвишаваме ги по брой. Останаха само трима ловци. А ние сме шестима. Можем да ги победим. И после помежду ни и сигурността на купола няма да стои нищо.
— Осъзнаваш какви глупости дрънкаш, нали? — крясва Епап. — Нямаш представа на какво са способни. Един от тях притежава силата и бързината на десет от нас. Така че в действителност те ни надвишават по брой, идиот такъв, трийсет срещу шест. Надвишават ни по брой, сила и бързина. Да се опълчим срещу тях е чисто самоубийство.
Епап е прав; и аз го знам. Нямаме шанс да победим ловците. Но единствената ми надежда да спася Ашли Джун е, ако някак успеем да се разминем с ловците и да се доберем до института. А за да се случи това, първо трябва да убедя хепърите да отстояват позициите си и да се бият, вместо да бягат. Избягаме ли, Ашли Джун умира. Нещата стоят така просто. Останем ли да се опълчим, все още има бегла надежда за нея, без значение колко малка.
Епап се обръща към Сиси.
— Трябва да бягаме. Веднага. Ако го оставим, това ще ни спечели малко време, за да наберем разстояние между нас и тях.
Вече клатя глава.
— Не ти става ясно, нали? Ако побегнете, това ще ви осигури не повече от двайсет минути. Дори по-малко. Конят е уморен, препускал е цял ден. Ще ви настигнат рано или късно.
Всички мълчат. Знаят, че съм прав. Стоящият на капрата Бен започва да плаче. Дори взиращият се в облаците кон започва да цвили тихо.
Сиси приближава две крачки към мен.
— Ами картата? — пита. Изненадан съм от кроткия й глас и колко тихо говори въпреки ситуацията.
— Какво за картата?
— На север от нас е показана лодка. Привързана към пристан. Ако се доберем дотам навреме, може и да имаме някакъв шанс.
— Полудя ли? Не можете да се доверите на картата. Онзи учен е бил луд.
— Не и според нас. Изглеждаше съвсем разумен.
Взирам се на север, в каквато посока се предполага, че се намира лодката.