Странно е, че именно клиниката, с която всички толкова ме заплашваха, беше моето спасение. В деня, в който татко ме заведе там, болките бяха станали толкова непоносими, че бих направила всичко, само да престанат. Може би щях и да се самоубия, ако имах тази възможност. Когато легнах, превита от болка в болничното легло, забелязах как около мен настана суетня. Каквото и да ми даваха лекарите през този ден, помагаше. Оттогава започнах да се подобрявам, макар и бавничко. В началото ме хранеха изкуствено, но по някое време започнах да се храня сама. Тялото ми, макар и трудно, започна да си припомня, че има мускули и че действително е в състояние да ги използва. Във фитнес залата и в плувния басейн възвърнах физическата си сила и когато днес татко дойде да ме вземе, лекарите казаха, че съм се възстановила физически. За психическото ми състояние те не можеха да се произнесат. Аз също, защото когато физическата болка стихна, бях изнамерила друг начин да отблъсквам опасните мисли.
В това ми помогна Врабеца. Макар че по това време изобщо да не четях нейните мейли, си спомнях съвсем точно цитата за токсичната съпротива. Тя се беше превърнала в един вид „мантра“, която си казвах всеки път, когато забранените мисли заплашваха да изплуват отново на повърхността.
— Ти пак ли онемя? — осведоми се Вал.
Тя беше коленичила пред мен на леглото и изучаваше лицето ми. Гледаше с напрегнат, критичен поглед, сякаш бях поръчана стока, за която обмисля дали да я задържи, или да я върне.
— Не — отговорих и опитах да се усмихна отново. — Благодаря за сладкиша. Наистина е много вкусен.
Вал не ме изпускаше от очи.
— И така. Намирам, че си приличате с баща ми като две капки вода — заключи тя.
Замислих се дали в нейните очи това беше преимущество или недостатък. За разлика от мен, Вал никак не приличаше на баща ни.
— Мами смята, че с мен не е така — продължи Вал. — Тя казва, че от татко съм наследила само неприемливите страни. Какво означава „неприемливи страни“?
— Може би мамчето ще може да ти обясни това по-добре — казах аз, но Вал беше заета вече със следващия въпрос.
— Ще си разопаковаш ли сега подаръците? — поиска да узнае тя със светнали очи.
Погледнах камарата от подаръци. Реших да зарадвам Вал, която с разпалено усърдие се втурна да ги разопакова. Разкъсваше се хартия, панделки летяха във въздуха и Вал тържествено ми поднасяше подарък след подарък с такава радост, сякаш самата тя беше рожденичка. Аз механично ги поемах. Дигитална камера, чек за курс по шофиране и прекрасен фотоалбум за Лос Анджелис бяха подаръците от баща ми. Себастиан ми беше изпратил една червена кутия от аптечка за първа помощ, пълна с любимите ми сладки лакомства и сбирка от собственоръчно „изпечени“ CD-та.
От Сузи имах яркочервен бански костюм и сребърна гривна с едно медальонче. Беше половин сърце с гравиран надпис: Friends for ever.
— И какво имаше вътре? — попита сестра ми, като посочи отворената кутийка с надпис: Sponglia beatificae.
— Една гъба на щастието — прошепнах тихо и погледнах към бюрото, където я бях оставила. Последният пакет беше с надпис „От мама“, но когато Вал понечи да го отвори, аз здраво хванах ръката й.
— Този недей — казах решително. — Не мислиш ли, че вече е време за сън? Много е късно!
— Не още! — каза Вал и ми подаде едно малко пакетче. — Първо ще трябва да отвориш моя подарък.
Усмихнах се на сестричката си. Този път беше по-лесно.
— Но нали ми подари сладкиша?
Вал ме изгледа учудено.
— Сладкишът не е подарък. Хайде! Отваряй!
Послушах. В плика имаше портрет на Вал. Беше нарисуван с обикновен молив, но беше приказно красив. Вал седеше при отворения прозорец с бялата си нощничка и светлите къдри падаха по раменете й, големите й очи с гъсти мигли бяха вперени в мен. Изглеждаше много сериозна, тиха и напълно вглъбена в себе си. Този, който беше нарисувал портрета, беше открил нещо в нея, което от пръв поглед не можеше да се забележи. Но не само това правеше рисунката толкова необикновена. Контурите в лявата страна бяха нарисувани с двойни линии, втората беше много тънка и фина, само загатната.
— Какво означава това? — попитах Вал.
Вал вдигна рамене.
— Идея си нямам — отговори ми тя. — Фей го нарисува така.