Още докато натисках дръжката на вратата, разбрах, че това е убежище на татко. Беше едно помещение на две нива. Горната част, към която водеше тясна вита стълба, се състоеше от огромен, проснат на пода матрак. Намачканите върху него чаршафи даваха ясно да се разбере, че напоследък са били доста използвани.
В долната част имаше камина, а пред нея дебел мек килим с огромни възглавници, разпръснати наоколо вестници, купчини книги и татковата китара, подарена му преди години за рождения ден от Яне. Най-масивната мебел беше писалището, дълго повече от четири и широко около два метра. Върху него беше компютърът, а около него беше пълно с дузини камъни, миди и снимки в рамки. На една от тях беше Мишел. Тя седеше върху кончето на една въртележка, с развени руси коси. Беше протегнала ръка за целувка към обектива и се усмихваше. Нямаше съмнение, кой е бил фотографът.
Три от фотографиите бяха на Вал. А останалите, някъде около десет, бяха мои и на почти всички бях усмихната. Бързо отместих поглед, защото не можех да понеса радостния израз на лицето си. Навлизах в опасни води. Погледът ми се спря върху една пожълтяла гравюра, която не беше в рамка и стоеше облегната на компютъра. Изглеждаше доста стара. Лондон, 1912, беше написано в десния долен ъгъл, избледнелият автограф отдолу не се четеше. На картината се виждаха двама мъже на около четирийсет, а между тях стоеше млада, определено красива жена. Те позираха пред една градинска беседка, а фонът беше съвсем леко загатнат. Жената беше прелестна. Черната й коса беше събрана в конска опашка и големите й тъмни очи блестяха. Малко ми напомняше на младата Одри Хепбърн от филма „Закуска в Тифани“. Изглеждаше крехка и грациозна. Стойката й беше изправена. Мъжът от дясната й страна, рус и добре изглеждащ, ми се стори познат, но не можех да се сетя откъде. Беше обвил с ръка талията на жената с жест на покорител и гледаше гордо усмихнат. Мъжът от лявата страна на дамата беше тъмнокос. Имаше високо чело, будни, много сериозни очи и поглед, насочен напред.
Погледът ми се върна отново на русия мъж и сега знаех къде го бях виждала. Беше моят прадядо Уилям Ал.
— Не се стряскайте — чух ясен глас зад гърба си.
Обърнах се така рязко, че изпуснах гравюрата. В първия момент помислих, че е Мишел.
Но на вратата стоеше едно момиче. Беше нежна и бледа и в първия момент я взех за приятелка на Вал. Но като се вгледах, забелязах, че момичето е по-голямо, може би на моята възраст или малко по-малко. Облеклото й беше доста странно. Носеше черно таке и старомодна рокля, която беше с цвета на очите й, сребристосива.
— Ти коя си? — чух се да казвам, все още чудейки се, че думите сами излизат от устата ми. — Казвам се Фей — отвърна момичето и вдигна гравюрата. — Аз съм бавачката на Вал. — Гласът й имаше странен акцент, не личеше, че е американка.
Тя усмихнало ме изгледа.
— А ти си Спящата красавица?
Спяща красавица? Потръпнах и усетих в мен да припламва искрица от човека, който бях преди, който не би позволил да му говорят така.
— Ребека — изсъсках аз. — Името ми е Ребека.
Момичето, което се нарече Фей, се усмихна отново. После се приближи и ми подаде гравюрата.
— Забеляза ли това? — попита ме тя. Сочеше тъмнокосия мъж или поне така помислих аз. Но после видях това, което искаше да ми покаже. Опакото на дланта на този мъж беше допряно до дланта на младата жена, а малките им пръстчета бяха вплетени. Беше като в ребусите, в които трябва да се намерят разликите. Малкият детайл забелязва само онзи, който внимателно наблюдава. Но това естествено представяше картината в съвсем различна светлина.
Не е ли интересно да се разбере какво е станало от този момент нататък? — попита Фей.
— Какво? — вгледах се в момичето. — Какво означава това? Какви ги говориш?
Фей вдигна рамене.
— Можем да си говорим и за нещо друго — каза тя. — Чух, че си била в клиника. Как беше там? Добре? Запозна ли се и с други луди?
Тя наведе глава настрани. Най-малко изглеждаше враждебно настроена, а по-скоро любопитна, сериозно интересуваща се.
Стоях с отворена уста.
— Ти с всичкия ли си? — изстрелях. — Какво изобщо правиш тук? Ако съм разбрала правилно, си детегледачка на Вал, а не моя. Или — отстъпих недоверчиво крачка назад — да не си тук заради мен? Баща ми ли те накара да ме следиш?
— Не — отвърна тя непринудено.
— Е, тогава — изръмжах — изчезвай и ме остави на мира.