— На мира? — Фей се засмя. Този път сякаш се забавляваше. — Наистина не съм искала да те безпокоя. Исках да оставя една бележка на Мишел и после да отида на плажа, но видях вратата на къщичката отворена. Е, тогава… — тя отново се засмя — довиждане. Оставям те на „мира“.
Преди да излезе, Фей с леко движение махна черното таке от главата си. Това, което видях, ме удари като електрически ток. Дългите й до кръста къдрици бяха огненочервени.
— Почакай — заговорих. — Чакай. Искаше да ходиш… на плажа ли?
Фей отново се обърна към мен.
— Да? — каза тя.
Прозвуча като въпрос.
Последната нощ сънувах, че седим на плажа. Не знам къде се намираше този плаж. Но имаше доста хора. Във водата някои караха сърф, двойка младежи играеха волейбол и до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива. Рисуваше малко момченце и ние я наблюдавахме.
Сетих се за подаръка на Вал. Гледачката я беше нарисувала.
Вгледах се във Фей. Енергията, която преминаваше през мен, можеше да се сравни със свръхдоза адреналин.
— Ако не е неудобно — с мъка си поемах дъх. — Бих ли могла… да дойда с теб?
Фей повдигна равнодушно рамене.
— Разбира се — отговори.
Двайсет и две
Кремавото Бентли с червени кожени седалки, с което преминахме по улицата с многото завои към булевард „Сънсет“ и оттам към Пасифик коуст хайуей, очевидно не можеше да бъде купено със заплатата на детегледачка. Може би Фей имаше богати родители или това беше една от колите на татко или Мишел.
Тя беше оставила бележки и на двамата, че ще ме поразходи малко и ще ме върне вкъщи най-късно за вечеря. Как щеше да го приеме баща ми, не можех да знам, пък и ми беше все едно.
Фей мълчеше. Караше съсредоточено, сякаш карането по аутобана изискваше голяма концентрация, и аз сметнах, че наистина този начин на кормуване беше правилен.
Ландшафтът отляво беше хълмист. Тук-там из планината се мяркаха къщички. Имаше и хотели, над чиито покриви се вееше американското знаме. Виждаха се и много, най-различни палми. От дясната страна на аутобана, също залесена с палми, се виждаше морето. То беше сребристосиньо и по повърхността му проблясваха милиони светещи точици. Високият прибой бучеше мощно срещу брега.
Почти инстинктивно си поех въздух. Той миришеше на сол, беше свеж и усетих, че изведнъж дишането ми става по-леко. Фей се обърна към мен и ми се усмихна. В този момент почувствах към нея страшно доверие, сякаш наистина вече се познавахме.
По широката крайбрежна алея, край която преминавахме, се виждаха велосипедисти, младежи с ролкови кънки и други, които просто тичаха за здраве. По едно време изникна стара въртележка, явно част от малък лунапарк. Дълга пътека, гъмжаща от хора, водеше натам. Фей намали радиото.
— Това е кеят на Санта Моника — обясни ми тя. — Едно от любимите места на Вал. Когато има лош ден, трябва да се возя с нея поне двайсет пъти поред на увеселителното влакче.
Кимнах разсеяно.
От лявата страна на улицата имаше само обширни зелени тревни площи, по които деца играеха футбол и очевидно богати американки, в скъпи спортни екипи, разхождаха кучетата си. По-нататък се появиха и първите бездомници. Те бяха опънали палатки или разгънали спални чували върху тревата. Седяха на групи или стояха пред раздрънканите си, боядисани в различни цветове каравани, по чиито покриви бяха струпани сандъци, стари кресла и най-различни други вехтории. Фей намали скоростта.
— Почти стигнахме — каза тя. — Това беше Санта Моника. Сега идва Венис бийч. Ще потърся място за паркиране и после отиваме на плажа. Нали?
Последната нощ сънувах, че сме на плажа. Не знам къде беше този плаж.
Фей паркира Бентлито в една странична уличка. Беше обществен паркинг. Двама млади сърфисти в черни неопренови костюми и със светещи сърфове под мишница взеха да ни подсвиркват. Чернокожият пазач на паркинга таксува на Фей пет долара и я нарече „Sweetheart“. После ми намигна и попита „How are you today, my love?“
— Fine, thank you — измърморих и се опитах неволно да си представя как един германски пазач ме пита: „Как си днес, мила?“
Фей взе една стара кожена чанта от задната седалка и ми махна да я последвам. Завихме вляво по уличката и минахме покрай една къща, чиято стена беше изрисувана с графити. Беше някакъв „арт комик“ — огромна момичешка глава с черни коси. Бретонът беше разпилян по челото, кожата лилава. Момичето имаше очи с форма на бадеми, а погледът му беше невероятно строг. Вляво, с големи черни букви пишеше: „Remember who you are“.