Кимнах.
— Как я намерихте?
— Всъщност тя ни намери — каза татко и изключи мотора. — В началото на декември застана пред вратата и каза, че е чула, че търсим детегледачка. Което не беше вярно. Вал си имаше бавачка. Но без съмнение изобщо не се разбираше с нея. — Татко ми се усмихна. — Ти не си единствената, която в последно време се погрижи да ни създаде емоции. Два дена преди Фей да се появи пред вратата, Вал беше заключила бавачката си в тоалетната. Бедничката, беше прекарала там половин следобед. В това време Вал си плувала в басейна. Мишел беше се изнервила ужасно. Така че Фей се появи тъкмо навреме, а Вал я обикна още от първия момент. Напоследък и на нея не й беше много лесно. Беше доста объркана и уплашена, че голямата й сестра изведнъж се е озовала тук и не иска да говори с никого.
Избегнах погледа му и се съсредоточих върху крайчеца на пуловера си. Всички тези събития бях минали покрай мен, без да ги забележа.
— Готова ли си? — попита татко.
Кимнах и го последвах към входа. „Palisades Charter High School. Home of the Dolphins“. Вляво от надписа имаше пъстра картина с делфини, а на зида отсреща с ярки бои беше нарисувана девствена гора с огромни стари дървета, между които се промъкваше тигър: It can be a jungle out there… keep your Life Alcohol and Drug free.
Площта, която заемаше училището, беше огромна. Приличаше на колежите от американските игрални филми и наистина, както ми беше разказал баща ми, беше използвано за снимачна площадка на многобройни филми. Наред с филмите за Хелоуин тук беше сниман старият филм „Брилянтин“, а също и „Диви/ Красиви“ с Кирстен Дънст. Изглежда всички резерви, които татко имаше относно държавните училища, се бяха изпарили. Той ме хвана под ръка и ме поведе през двора. Хвърлих един поглед на кафенето, видях поддържани тревни площи, дълги коридори със заключени шкафчета, пасажа към открития басейн и униформените пазачи, които патрулираха с колички за голф. Те ни спряха и учтиво, но недвусмислено ни помолиха да се отправим директно към секретариата на училището. Трябваше да имаме разрешение, за да пребиваваме на училищната територия.
— Така е в страната на неограничените възможности — каза татко и на лицето му се появи весела усмивчица. — За всяко нещо е нужно да имаш разрешение. Дори да поискаш да се изпикаеш, ти е необходимо разрешението на учителите ти. Но не се притеснявай, бързо ще свикнеш с това.
Преминахме по един коридор, в който имаше безброй кабинети: здравен кабинет, заседателна зала „човешки ресурси“, директорски кабинет, новинарски кабинет, в който един ученик оповестяваше по високоговорител събитията на днешния ден, и накрая главния офис секретариат. Беше голямо правоъгълно помещение, от чието обзавеждане можеше да се заключи за интензивния живот, който кипеше в него. Върху позахабените маси зад високи гишета се мъдреха поостарели компютри, от мазилката се подаваха краища на кабели, а по полиците бяха струпани папки. По стените висяха снимки на учители, а зад стъклена витрина бяха наредени трофеи и грамоти. Брошури за профилактика на пристрастяване, програми за антидрога и горещи линии в помощ на тийнейджърите бяха пръснати по плотовете. Но като цяло цареше атмосфера на изключително приятелски, предразполагащ хаос.
Ученици бързо щъкаха насам-натам, някои от тях ме оглеждаха любопитно с крайчетата на очите си, а от масата се надигна здрава, почти два метра висока афроамериканка с ярко розово червило на устните и дълбоки трапчинки на пълничките бузи.
— Ти трябва да си Ребека Волф — поздрави ме тя гръмогласно и ми протегна огромната си ръка. — Колко е хубаво, че си решила да учиш в нашето училище. Отдавна не сме имали ученичка от Германия. Обичам тази страна. Била съм там на почивка. В Хеделберг? Ходелберг…? — тя сама се надсмиваше над произношението си. — Във всеки случай беше прекрасно. Наистина имате страхотна бира. И кафе!
Великанката плесна с ръце пред гърдите си и после веднага ги събра като за молитва.
— А германският хляб! Обичам германския хляб. Умирам си за него! Как го наричате? Шварценброад?
Тя произнесе думата така, сякаш искаше да каже Арнолд Шварценегер със седемнайсет дъвки в устата, и отново ни заля с гръмогласен смях. Докато в смущението си намеря отговор, вратата на задната стая се отвори. Оттам излезе висок слаб мъж с рядка коса. Той се представи като мистър Щромберг и ни помоли да го последваме в кабинета му.
Татко и аз се настанихме в две удобни кожени кресла. Докато мистър Щромберг преглеждаше свидетелствата ми и паспорта с ваксинациите (които най-вероятно беше изпратила или донесла Яне), погледът ми се заразхожда по високите лавици с книги, които покриваха стените. За мое учудване имаше и най-разнообразна европейска литература. Произведенията на Кафка, Гьоте и Томас Ман изпълваха половин рафт, а и тези на Агата Кристи и Чарлз Дикенс изглежда бяха любимо четиво на моя нов училищен директор.