Накрая мистър Щромберг ме разпита за хобитата и любимите ми предмети. След като татко му обясни, че съм пораснала, говорейки двата езика, той предложи да не правя входящ тест, а веднага да се запиша в единайсети клас.
— Ако имаш някакви затруднения, можеш да дойдеш при мен или при училищния си настойник по всяко време. Той ще ти помогне да си съставиш и учебната програма. — Училищният директор ме погледна. — Имаш ли някакви въпроси?
Нямах абсолютно никакви. Напротив. Самата дума учебна програма ми звучеше толкова досадно нормално, че веднага ми стана ясно колко права е била Фей. Поне за момента това училище беше единственото правилно нещо.
Няколко минути по-късно седях в приемната на своя тютор, дребно дебело човече с мустаци. Казваше се мистър Стоун и аз за рекордно кратко време си избрах предметите. Като задължителни предмети влизаха: английски, американска история и математика, а от избираемите написах: керамика, испански и плуване.
— Искаш ли да разгледаш училището? — попита мистър Стоун. — И да се запознаеш с някои ученици и учители?
Поклатих глава.
— Е, тогава денят ти утре започва в 7:00 с плуване.
И ми връчи купчина листове.
— Това са нещата, които ще ти трябват за училище. Сърдечно „добре дошла“ в „Пали хай“. Надяваме се да ти хареса при нас.
Списъкът с покупки, който подготвихме с татко вкъщи, беше доста дълъг. Специални папки и тетрадки, разноцветни моливи, книги и бански с цип.
Точно се качвахме в колата, когато се появи Мишел.
— Ей — поздрави я татко. — Вече се прибираш?
Мишел кимна.
— Днес нямаше много работа. Всеки момент и Фей би трябвало да се върне с Вал. Можеш ли да я поупражниш в четенето?
— Имах намерение да отидем с Ребека да купим някои неща — каза татко. — Всичко се уреди чудесно, утре може да започне училище. И разбира се, й трябват сума ти неща.
— Вал пък има нужда от баща, който да е понякога с нея — каза Мишел със студена усмивка. — Какво ще кажеш ти да останеш тук, пък аз да отида да пазарувам с Ребека?
Татко ми хвърли колеблив поглед, после се обърна към Мишел.
— Разбира се… стига Ребека да няма нищо против?
Мишел ме погледна.
— Имаш ли нещо против, Ребека?
— Ами… не.
— Добре — Мишел сложи ръка на рамото ми. Беше първият път, в който ме докосна. — Тогава да тръгваме.
Мишел ме закара с малката си спортна кола в Санта Моника. Вчера видях само кея. Днес тя ме заведе на 3-та улица, една лъскава улица за шопинг с шикозни кафенета, скъпи фирмени магазини и огромен мол „Санта Моника плейс“.
Мишел беше отзивчива и изключително дейна и без да искам си помислих, че в това отношение прилича на майка ми. Точно за половин час бяхме накупили необходимите канцеларски принадлежности. Книгите поръчахме в голяма книжарница, в която Мишел поздрави продавачката с „Хай, суити“ и целувка отдясно, и целувка отляво, а мен представи като голямата дъщеря на Алек. После отговори най-подробно на въпроса и за малкото ангелче Валънтайн.
— Тя е прекрасна. Толкова бързо свикна с училището. Обича да рисува и пише. Ние с Алек смятаме да я запишем в частно рисувално училище. Просто е невероятно и толкова вълнуващо, че малкото ни бебче расте така бързо. А ето че сега и сестра й от Германия е при нея.
Продавачката, която приличаше на модел, ми показа блестящо белите си зъби.
— Харесва ли ти Америка?
— Харесва ми — измърморих и се зарадвах, че веднага след това Мишел се сбогува отново с целувка отдясно, целувка отляво.
После купихме банския. Мишел ми показа различни модели, като ми разказа, че и тя по-рано е била плувкиня, че уроците по плуване й доставяли удоволствие, че състезанията били напрегнати и интересни, и изчака търпеливо, докато напуснах пробната с подходящия бански. Причина да се забавя толкова в кабината фактически не беше банският, а шокът, който получих, когато се видях в огледалото. Бях толкова отслабнала, че спокойно можех да вляза и в панталоните на Шейла.